Лоренс Даррелл - Клия

Той изхърка тихо и се умълча. Тъкмо се канех да загася нощната лампа и да изляза на пръсти, когато възстанови нишката на мисълта си, ала вече в съвършено нов контекст. Гласът му прозвуча глухо, някак отдалеч:

— Когато Мелиса умираше, Клия изкара целия ден край нея. И тогава тя казала на Клия: „Дарли ме люби така, сякаш изпитва угризения, сякаш от отчаяние. Сигурно си представя Жюстин. Никога не ме е възбуждал, както други мъже. Старият Коен например. Той си беше мръсник и устните му бяха винаги влажни от виното. Това ми харесваше. И аз го уважавах, защото беше мъж. А Пърсуордън се отнасяше с мен като че бях порцеланова статуетка и се бои да не ме счупи, сякаш съм безценна вещ. Колко хубаво е най-накрая да те оставят на мира!“

Годината се завъртя на пета през зима от препускащи вихри и студове, по-остри от мъката, без да ни подготви за онова последно красиво лято, което така бързо смени кратката пролет. То сякаш дойде от някаква отдавна забравена географска ширина, съществуваща само като спомен от Рая в сънените копнежи на човечеството. Доплава като въображаем кораб, пусна котва пред вратите на града, а белите му платна се прибраха като крилете на морска птица. Да, разбира се, търся метафори, които да внушат макар и частица от онова болезнено щастие, което рядко спохожда дори влюбените; ала думите, измислени още отколе като оръжие срещу отчаянието, са твърде недодялани, за да изразят деликатната същност на душевната хармония. Думите са само огледала на нашето недоволство; те съдържат в себе си големите неизлюпени яйца на световните страдания. Или може би е по-лесно тихомълком да повторим няколко строфи, откъснати от гръцка поема, написана някога под сянката на корабно платно край географски нос в далечна Византия. Нещо подобно на…

В превод не звучат добре; и ако човек не може да ги чуе на гръцки как с ромон се отронват слово подир слово от устни, скъпи и обични, подпухнали от нежността на изнемощели целувки, тогава по-добре да останат като непонятни отражения на действителност, която само се домогва до царството на поетическите видения. Жалко, ала блестящото оперение на това лято остана неуловено от перото ми — жалко наистина, защото тъжното щастие на старостта разчита точно на такива спомени. Дали паметта ще съхрани красотата на онези неповторими дни? Не знам. Плътната виолетова сянка на белите платна, сенчестият купол на смокините, древните маршрути на пустинните кервани, натежали от пикантни подправки, заоблените като талази дюни, ширнали се до хоризонта, а ти, ти сънуваш плясък на криле и чайки, които се гмуркат във водата. Или отривистият като камшичен удар плисък на прибоя, когато вълните се разбиват в порутените фронтони на потънали в забвение острови. Нощната мъгла се спуска над пусти пристанища, а старите арабски маяци са разперили ръждясали пръсти. Сигурно някъде всичко това още съществува. Рано е за такива натрапчиви спомени. Дните се нижеха един подир друг според календара на желанието; нощта се въртеше неспокойно в съня си, докато мракът се преобрази, разпръсне и пак ни озари царственият блясък на слънчевата светлина. Като че всичко се нареждаше според волята ни.

Сега, когато пиша от дистанцията на времето, не ми е трудно да си дам сметка, че онова, което ни сполетя, вече се бе случвало , вече е било орисано да се случи точно така и по никакъв друг начин. Преживяното беше, така да се каже, само фазата на неговото проявление. Но сценарият е бил отдавна сътворен някъде, актьорите са били предварително избрани, случката — репетирана и режисирана до последната подробност в ума на неизвестния си автор, който може би ще се окаже самият град: Александрия на човешкото съсловие. Семената на бъдните събития са вътре в нас. Те се съдържат в нас и покълват според законите на собствената си природа. Трудно е да се повярва, знам, когато човек се замисли за съвършената красота на въпросното лято и онова, което го последва.

Всичко започна с това, че открихме острова. Острова! Как ли беше останал скрит от погледа ни толкова дълго? Буквално нямаше кътче по този бряг, което да не познаваме, нито плаж, който да не сме обходили, нито удобно за пристан място, което да не сме използвали. И все пак островът през цялото време си е бил там — още малко да ни избоде очите. „Ако искаш да скриеш нещо — гласи една арабска поговорка, — скрий го в окото на слънцето.“ Защото островът съвсем не беше скрит, напротив, виждаше се на запад от малката светиня Сиди ел Агами — белият стръмен склон с купестия свод на гробницата стърчеше сред рехавата растителност от палми и млади смокини. Самотен гранит, щръкнал направо от морското дъно, сякаш изригнал на повърхността, следствие на опустошително земетресение в древността или на друг някакъв катаклизъм, сгърчил подводните недра. Разбира се, при прилив скалата не се виждаше, водата я покриваше, ала най-странното е, че и до ден-днешен стои неотбелязана в картите на Адмиралтейството, въпреки че представлява сериозна опасност за средно големите плавателни съдове.