Лоренс Даррелл - Клия

Дори Помбал се стъписа при тази гнусна картина. А жегата! Отец Пол, разбира се, беше в центъра на вниманието и направо се опияняваше от ролята си. И тогава със зловещо скърцане ковчегът се изтърколи по релсите в градината и сви в нещо като шлюз. Ние запристъпвахме от крак на крак, а отец Пол реши, че трябва да запълни паузата с молитва, ала точно в този миг от една съседна къща гръмнаха виенски валсове. Един-двама от шофьорите тръгнаха по посока на музиката да помолят за малко тишина, но не успяха да открият източника. Никога не съм се чувствала по-нещастна, отколкото в онзи прашен кокошарник, където трябваше да стоя търпеливо, наконтена с най-хубавите си дрехи. Навсякъде се усещаше противната миризма на изгоряло. Тогава още не знаех, че Помбал възнамерява да разпръсне праха й в пустинята, където не желаеше да бъде придружаван от никого другиго освен от мен. Нито пък подозирах, че отец Пол — който в това бе надушил нова възможност за песнопения и молитви — бе твърдо решен да тръгне с него. А онова, което последва, беше върхът на неприятните изненади.

Най-накрая ковчежето с праха се появи. И какво ковчеже! Едва не паднахме. Приличаше на сладникаво изваяна кутия за евтини шоколадови бонбони. Отец Пол се опита да го грабне, ала бедният Помбал го изпревари, здраво го стисна до гърдите си и пое към колата. Трябва да кажа, че тук Помбал прояви известна решителност.

„Без теб! — отсече той, когато отецът понечи да се качи в колата. — Отивам само с Клия“. — И ми кимна да го последвам.

„Сине — изсъска му отец Пол с мрачен глас, — и аз ще дойда.“

„Не, няма! — отвърна му Помбал. — Ти вече си свърши твоята работа.“

„Не, сине, ще дойда“ — продължи да нахалства нещастникът. В един момент нещата изглеждаха така, сякаш спорът ще трябва да се реши с юмруци. Помбал поклати брадата си и го изгледа злобно. Аз се качих в колата, чувствайки се като последна глупачка. Тогава Помбал блъсна отец Пол съвсем по френски — в гърдите, бързо скочи вътре и тръшна вратата след себе си. При тази публична обида към свещеническия сан насъбралите се консули се разшушукаха, но никой не се обади. Отецът пребледня от гняв и тъкмо да размаха юмрук срещу Помбал, премисли и се отказа.

Потеглихме. Шофьорът тръгна по пътя към източната част на пустинята, като очевидно действаше по предварителна инструкция. Помбал седеше напълно неподвижен с притворени очи, с ужасната бонбониера в скута, и дишаше през носа. Мъчеше се да възвърне самообладанието си след изпитанията на сутринта. После протегна ръка и взе моята. Останахме така, мълчаливо загледани в пустинята, която се простираше от двете ни страни. Пропътувахме голямо разстояние, преди шофьорът да спре по негово нареждане. Дишаше доста тежко. Двамата слязохме от колата и останахме за миг на пътя. После той нагази в пясъка, спря, обърна се и рече: „Аз ще го направя“. И се затича тромаво навътре в пустинята. Обърнах се към шофьора и му казах да пообиколи пет минути и после да се върне да ни вземе. Звукът от потеглящата кола не накара Помбал да се обърне. Той беше паднал на колене като дете, което си играе в пясъчника, ала стоеше напълно неподвижен. Чух, че си говори тихо и поверително, ала дали се моли, или рецитира стихове, не можех да кажа. Чувствах се отчаяна и самотна на този безлюден път насред пустинята, където само жегата потреперваше над асфалтовата настилка.

И тогава той започна да рови в пясъка, да пълни шепите си като мюсюлманин и да си посипва главата. Издаваше странно стенание. Най-накрая се просна по лице и притихна като умрял. Минутите бавно се точеха. Отдалеч се чу моторът на колата, която бавно пълзеше към нас — с почти пешеходна скорост.

„Помбал!“ — извиках му аз, но не получих никакъв отговор. Прекосих разделящото ни пространство, усетих как обувките ми се напълниха с песъчинки, които ме боцкаха, стигнах до него и го докоснах по рамото. Той се изправи веднага и взе да изтупва дрехите си от пясъка. Изглеждаше остарял с няколко години. „Добре — отвърна ми и се огледа наоколо с мътен, уплашен поглед, като че за пръв път си даде сметка къде се намира. — Заведи ме вкъщи, Клия.“ Взех ръката му, сякаш водех слепец, и бавно поех обратно към колата, която вече чакаше.

Седеше до мен със замаян поглед и остана така дълго време, ала изведнъж, като че обсебен от болезнен спомен, започна да вие като малко момче, което си е ударило коляното. Прегърнах го. Толкова се радвам, че не присъстваше — твоята англосаксонска душа нямаше да издържи и щеше да се сгърчи ужасена. Въпреки мъката обаче той продължи да повтаря: „Сигурно всичко е изглеждало абсурдно отстрани.