Лоренс Даррелл - Клия

Най-сетне приближиха. Съвсем отчетливо се чу учестеното им дишане, допълнено от нашето, както и подрънкването на метал, докато разгъваха носилката на колелца. Всичко се сля в шума на трескава активност — вдигане, сваляне, пъшкане, мургави ръце се протягаха да хванат въжето, да теглят, внимавайки да не обърнат лодката с резки движения, остри, невъздържани гласове, които предупреждаваха: „Стой! Полека!“ — и всичко това на фона на фокстрота, който гърмеше от радиото на военен кораб. Носилката се поклащаше като люлка, като кошница с плодове върху смуглите рамене на арабин. Металните врати на линейката се отвориха и зина пастта на бялото гърло.

Помбал не беше на себе си, лицето му — посивяло, с размити черти. Стъпи на кея и се олюля, сякаш го бяха пуснали от небето, падна на колене и после пак се изправи. Затътри се подир Балтазар и носилката. Заблея жално като заблудена овца, сигурно при вида на нейната кръв, която бе опръскала скъпите му еспадрили, купени само седмица преди това от „Гошен Емпориъм“. В такива моменти дребните подробности удрят като с камшик. Направи опит да пропълзи в бялото гърло, ала беше грубо отблъснат. Вратите се затръшнаха пред лицето му. Фоска вече принадлежеше на науката, не на него. Той зачака с покорно сведена глава, като човек в църква, да отворят вратите още веднъж и да го пуснат. Почти не дишаше. Усетих неволно желание да отида при него, но ръката на Клия ме спря. Всички чакахме, търпеливо притихнали като деца, заслушани в неясните шумове вътре в линейката, сред които и стъпки на подковани ботуши. Най-накрая вратите се отвориха и Балтазар, уморен и съсипан, слезе и каза:

— Хайде влизай, ще дойдеш с нас. — Помбал се огледа уплашено наоколо, после обърна изкривеното си от мъка лице към нас с Клия и направи един-единствен жест: разпери ръце в отчаяние, сетне запуши уши с длани, сякаш не искаше нищо повече да чува. Гласът на Балтазар изпращя сухо като пергамент. — Влизай! — извика му той грубо и сърдито, като че говореше на престъпник. Докато двамата се качваха в бялата линейка, го чух да казва приглушено: — Тя умира. — Металните врати се затвориха с трясък и аз усетих в дланта си как ръката на Клия изстива.

Двамата стояхме безмълвни един до друг в този прекрасен пролетен следобед, който бе започнал да притъмнява от спускащия се мрак. Запалих цигара и тръгнах по кея сред шумните араби, които продължаваха да си преразказват случката с типичните си джафкащи гласове. Али се канеше да откара лодката обратно на котва в яхтклуба, ала първо искаше да си запали цигарата. Приближи се към мен и ми поиска огънче. Докато палеше от моята цигара, забелязах, че мухите вече са накацали кървавото петно в дъното на лодката.

— Ще го почистя — рече Али, като проследи погледа ми.

С котешка пъргавина скочи вътре и освободи платната. Обърна се към мен, усмихна се и помаха. Искаше да каже „лоша работа“, но не му достигаха думи на английски и затова извика: „Лоша отрова, сър.“ Аз кимнах.

Клия седеше в кабриолета и гледаше ръцете си. Нещастната случка като че ни беше отчуждила един от друг.

— Хайде да се връщаме — казах аз най-накрая и се провикнах към кочияша да кара обратно в града.

— Моли се тя да се оправи — промълви Клия. — Това е жестоко.

— Балтазар каза, че тя умира. Чух го.

— Може да греши.

Но той не грешеше, защото и Фоска, и детето бяха мъртви, макар че научихме вестта чак късно вечерта. Крачехме унило из апартамента на Клия, без да бъдем в състояние да се съсредоточим в каквото и да било.

— Не мислиш ли, че трябва да се върнеш в апартамента и да бъдеш с него тази вечер? — обади се най-накрая Клия.

— Може би той предпочита да остане сам — колебливо й отвърнах аз.

— Върви! — отсече тя и добави още по-остро: — Не мога да понасям да ми се мотаеш тук… Извинявай, скъпи, не исках да те обидя. Съжалявам.

— Не си ме обидила. Добре, тръгвам.

През целия път по улица „Фуад“ си мислех: уж незначително разместване на мозайката, само един човешки живот, а колко неща срива със себе си. Такова нещо не се беше случвало на никого от нас. И ние просто не можехме да го преглътнем, не можехме да го вместим в картината, която сам Помбал бе съградил така грижливо. Тя отрови всичко, тази дребна нелепа случайност — дори нашата привързаност към него, защото я превърна в ужас и съчувствие! Колко несъвършени са тези чувства, колко безсилни да ни помогнат! Моят инстинкт ми подсказваше да стоя настрана. Искаше ми се повече никога да не го видя, за да не го карам да изпитва срам. Лоша отрова, така е. Взех да си повтарям наум фразата на Али.