Лоренс Даррелл - Клия

Не аз, а Клия откри малкия остров на Наруз.

— Откъде изникна тази суша? — провикна се тя учудено; загорялата й ръка завъртя рязко румпела и поехме към острова откъм подветрената му страна. Гранитната скала беше достатъчно висока, за да служи като преграда срещу вятъра. И при приливи, и при отливи в основата й се образуваше въртоп от синя вода. Върху онази стена на скалата, която гледаше към сушата, имаше издълбано голямо Н, а под него стара, ръждясала желязна халка, която служеше за привързване на лодката към пристана. Смешно би било да се говори за слизане на брега, защото „брегът“ представляваше тясна ивица, осеяна с блестящи камъчета, и цялата тази суша бе колкото едно домашно огнище.

— Точно така, това е островът на Наруз! — извика тя, сякаш бе открила съкровище. Не беше на себе си от радост, може би защото най-сетне щеше да се наслаждава на истинско уединение. Тук човек можеше да бъде самотен като птичка. Плажът гледаше към сушата и се виждаше цялата потръпваща от мараня крайбрежна ивица с порутените кули и безкрайни дюни, които стигаха чак до Тапосирис. Започнахме да разопаковаме провизиите с голямо удоволствие, защото тук можехме да плуваме голи и да се печем на слънце колкото си искаме, необезпокоявани от никого.

Именно тук онзи странен самотник, братът на Несим, бе прекарвал времето си в ловене на риба.

— Винаги съм се чудела къде ли е това място, този негов остров. Мислех си, че може би е на запад от Абу ел Суир. Несим също не можеше да ми каже, знаеше само, че там има дълбок и опасен водовъртеж и на дъното лежат останките от корабокрушение.

— Виж, издълбано „Н“.

Клия се зарадва, плесна с ръце и бързо свали банския си.

— Сигурна съм, че това е неговият остров. Несим разправяше, че прекарвал тук цели месеци в двубой с някаква огромна риба, за която не знаеше дори от какъв вид е. Точно тогава ми даде и своя харпун. Странно, нали? Винаги го нося с мен, обвит в мушама, взела съм го и сега. Мислех си, че ще мога да го използвам. Но е толкова тежък, че се чудя как ще го нося, макар и под водата.

— И каква била рибата?

— Не знам.

Тя обаче излази обратно до катера и донесе обемистия пакет с харпуна, обвит в омазнени с грес парцали. Представляваше грозно на вид изобретение — просто пушка със сгъстен въздух и кух приклад. Изстрелваше тънка стоманена стрела на около метър и половина. Харпунът беше изработен по поръчка в Германия при специално зададени параметри. Имаше вид на достатъчно смъртоносен, за да се справи и с огромна риба.

— Страшничко изглежда — каза тя и захапа един портокал.

— Трябва да го изпробваме.

— За мен е прекалено тежък. Може би ти ще успееш. А и във водата е доста бавен. Възможно е и аз да не го държа правилно. Но Наруз бил много точен стрелец, поне така твърди Несим, и винаги се връщал с голям улов. Разказа ми и за онази огромна риба, която се появявала от време на време. Дебнел я месеци наред. Стрелял по нея на няколко пъти, ала все не улучвал. Дано не е била акула. Страх ме е от акули.

— В Средиземно море няма много акули. Виж, в Червено гъмжи от тях.

— Въпреки това ще си отварям очите на четири.

Реших, че това съоръжение е твърде тежко, за да се гмурна с него под водата; освен това риболовът не ме вълнуваше. Увих го и го върнах обратно на катера. Тя легна гола на слънцето и примижа сънливо като тюлен. Искаше да изпуши една цигара на спокойствие, преди да продължи да разглежда острова. Крайбрежният вир блещукаше под светналия кил на катера като жив изумруд, а дългите ленти от млечна светлина го пронизваха бавно и надълбоко, спускаха се като златисти сонди. Сигурно има четири клафтера 46 46 Единица за измерване на дълбочина. Един клафтер е равен на 182 см. — Б.пр. , помислих си, поех дълбоко въздух, скочих с главата напред и оставих тялото си да се плъзне надолу като риба, без да загребвам с ръце.

Потънах в свят на приказна красота. Сякаш се бях гмурнал в нефа на катедрала, където слънчевите лъчи пронизваха цветните й стъклописи и излизаха пречупени в десетки пъстри дъги. Двете страни на амфитеатъра — защото тази подводна дупка се разширяваше постепенно навътре — бяха сякаш издълбани от майстор романтик и приличаха на недовършени галерии с наредени от едната и от другата страна статуи. Някои от тях наподобяваха истински скулптури и за миг си помислих, че съм попаднал на археологическа находка. Но тези полюшкващи се кариатиди бяха сътворени от водните талази, от капризите на приливи и отливи, които ги бяха изваяли в богини, клоуни и джуджета. Нежни светложълти и зелени морски водорасли ги бяха доукрасили с бради и коси. На плиткото приливът леко поклащаше цели завеси от морска трева и те се разтваряха и затваряха, сякаш да разкрият за миг тайните си и после ревниво да ги скрият отново. Зарових пръсти в дългите слузести коси на този скалп, опипвайки лицето на някоя Диана или гърбавия нос на средновековен елф. Подът на този изоставен замък бе покрит със селенитна глина, която ставаше за моделиране — мека на пипане, без да е мазна. Теракота, изпечена в безброй разцветки на моравото, виолетовото и златистото. Крайбрежието беше плитко — не повече от клафтер и половина, — но после дъното се спускаше стръмно надолу и наситеният изумруд на водата избледняваше до ябълково зелено, сетне потъваше в пруско синьо, та чак до черно, което говореше за голяма дълбочина. Тук се виждаха и следите от корабокрушението, за което бе споменала Клия. Надявах се да намеря поне една-две римски амфори, но, уви, потъналият кораб съвсем не беше толкова стар. Широката извивка на кърмата говореше за егейска направа — тип каик, на който гърците викат трехандири . Беше се забил откъм кърмата. Дъното бе пречупено надве, а вътре бе пълен с почернели сюнгери. Опитах се да открия изрисуваните очи на носа и името на кораба, но нищо не намерих. Дървото бе прогизнало в тиня и от всяка пролука надничаха раци пустинници. Сигурно е принадлежал на ловци на сюнгери от Калимнос, помислих си аз, защото всяка година флотилията им се отправяше към африканския бряг и се връщаше на Додеканезите, натоварена догоре.