Лоренс Даррелл - Клия

Нещо ослепително бяло проби тавана от вода над мен и ето че седефеното тяло на Клия се стрелна стремглаво надолу; къдриците й плуваха като живи зад нея, а ръцете й стояха разперени. Улових я в обятията си и притиснати един към друг, двамата се завъртяхме като риби, докато липсата на въздух ни накара да изскочим на повърхността. Приседнахме задъхани в плитчината и се погледнахме със засмени очи.

— Какво невероятно място за къпане — рече тя и радостно плесна с ръце.

— Видях потъналия кораб.

Изкачихме се обратно на малкия сърповиден плаж със затоплените от слънцето камъчета, а сплъстената й от водата коса се полюшкваше и капеше зад нея.

— Аз пък си мислех за друго нещо. Това трябва да е Тимониум. Защо не мога да си спомня подробностите по-добре.

— За какво говориш?

— Знаеш ли, мястото е останало неоткрито. Сигурна съм, че е именно тук. О, нека повярваме, че е тук. Искаш ли? Когато Антоний се върнал победен от Акцион 47 47 Древен град в Гърция на Йонийско море, недалеч от днешния град Превеза. При Акцион се е състояло голямото морско сражение между флотите и войските на Антоний и Октавиан Август. Когато Антоний забелязал, че корабът на Клеопатра се отдалечава, изоставил сражението и тръгнал след нея за Египет. — Б.пр. , където Клеопатра побягва панически заедно с флотата си, разкъсва неговите бойни редици и го оставя на произвола на съдбата или по-точно в ръцете на Октавиан, на него, след като вече бил проявил това необяснимо малодушие, не му оставало нищо друго, освен да изчака сигурната си смърт, която трябвало да пристигне заедно с Октавиан — тогава той си построил колибка на един миниатюрен остров. Бил кръстен на името на известен отшелник и мизантроп — а може би и философ? — който се наричал Тимон. И тук той прекарал последните си свободни часове — тук , Дарли, и на спокойствие премислил живота си стъпка по стъпка. Онази жена и невероятните вълшебства, с които умеела да го омагьосва. Но ето, животът му разбит! А после и как Бог му се явил, казал му да се сбогува с нея, с Александрия — цяла вселена сама по себе си!

Светналите й очи се усмихваха малко тъжно, питаха моите. Леко погали лицето ми.

— Искаш да ти кажа, че това е същият остров, така ли?

— Да.

— Добре, това е същият остров.

— Целуни ме.

— Устните ти имат вкус на вино и портокали.

Плажът беше съвсем малък — колкото едно легло. Странна поза — да се любиш с глезени, потопени в синята вода, а жаркото слънце да напича гърба ти. После направихме един безсмислен опит да открием колибката на Антоний или нещо, което би отговаряло на представите на Клия за нея, но напразно. Другата страна на острова, която гледаше към морето, бе осеяна с огромни гранитни зъбери, които се спускаха стръмно надолу към черната вода. Цареше такава тишина, че се чуваше само вятърът — далечен като ехо в морска раковина. Да, само от време на време прелиташе някой гларус, колкото да огледа терена за евентуални набези в бъдеще. Всякакъв друг живот, опиянен от слънчевите лъчи, спеше дълбоко и само безшумният пулс на кръвта отмерваше глухия ритъм на морето и небето. Пълен с живот рай, който думите не стигат да опишеш.

Странно наистина, като си спомня каква невероятна хармония бе породило морето между нас през онова паметно лято. Дълбоко, сякаш сключено във вечна целувка удоволствие — да живееш в ритъма на водните талази, с приливите и отливите на морето. Клия винаги е била по-добър плувец от мен, но благодарение на престоя си в Гърция, аз също се бях усъвършенствал и вече не й отстъпвах по майсторство. Заедно се гмуркахме да разглеждаме подводния свят на крайбрежния вир и го правехме така безразсъдно, както рибите в петия ден от Сътворението. Красноречиви и безмълвни морски пируети, по време на които можехме да общуваме само с усмивка и жест. Водната глухота улавяше и преобразяваше всичко човешко в движение и ние приличахме на цветни проекции на русалки, отразени върху лъчистите екрани от скали и водорасли, които повтаряха ехото и имитираха ритъма на морския прибой. Тук мисълта загиваше, превръщаше се в неразгадаемо съдържание, във физическо действие. Съзерцавах как седефеният силует прекосява сумрачния свод, косата, опъната назад и нагоре, плува като цветен венец.

Но не само тук, разбира се. Когато си влюбен в една от неговите обитателки, градът се превръща във вселена. Цяла една нова Александрия се роди пред очите ми благодарение на Клия, която опресни старите ми спомени и тяхното значение, както и полузабравената атмосфера, освежи багрите и предишната история на града, предишната му биография бе подменена с нова. Например споменът за онези кафенета на крайбрежния булевард под бронзовите лъчи на луната със сенници на ивици, които припляскваха под напора на нощния бриз. Да вечеряш късно, по мрак, докато чашите прелеят от лунна светлина. В сянката на минаре или върху ивица пясък под мъждукаща парафинова лампа. Или да събираш пролетни цветове на Носа на смокините — ярки циклами, блестящи анемони. Двамата заедно сред гробниците на Ком ел Шукафа, вдишваме влажните изпарения на мрака, които бликат от тези странни подземни жилища на покойните александрийци; гробници, издълбани в черната като шоколад почва, една връз друга, една връз друга, като нарове в кораб. Уж душни и плесенясали, ала от тях вее пронизващ хлад. („Хвани ръката ми.“) Тя потрепери, но не от предчувствието за смърт, а само при мисълта за бременните пластове земя над нас. Всяко дете на слънцето би потреперило като нея. Тъмнината погълна бялата й рокля. „Студено ми е. Хайде да си вървим.“ Да, студено е тук долу. Затова пък с какво удоволствие човек прекрачва мрака, за да се озове насред шумната суматоха на уличния живот. Така трябва да е излязъл и слънчевият бог, отърсил се е от влажната прегръдка на земята, усмихнал се е към синьото небе с изписаното върху него предсказание за път, освобождение от смъртта и нов живот.