— Нищо ми няма, наистина нищо. Някакво внезапно главоболие. Ужасно силно, но сега вече ми мина. Остави ме да поспя.
На сутринта стана рано, за да приготви закуската. Видях, че е неестествено бледа — с онази бледност, която идва след мъчителен зъбобол. Оплака се, че се чувства изтощена и безжизнена.
— Снощи ме изплаши — казах аз, но тя не отговори нищо, обърна се гърбом, сякаш за да избегне темата, а лицето й продължаваше да носи белезите на тревога и умора. Помоли ме да остане сама през деня, искала да рисува. Аз си тръгнах, взех да обикалям града, раздразнен от полуформулирани мисли и предчувствия, които не можех да си обясня. Денят беше прекрасен, морето — бурно. Вълните шибаха скалите, удряха се в тях подобно бутала на огромна машина. Шадравани от пръски изригваха във въздуха като от гигантски гъби праханки и разбитата пяна със съскане се връщаше върху гребена на следващата вълна. Останах загледан в този спектакъл, усещах как вятърът дърпа полите на балтона ми, а студените пръски охлаждат лицето ми. Изглежда вече знаех, че оттук нататък нищо няма да е същото. Че вече сме навлезли, така да се каже, в ново съзвездие от чувства, което ще промени нашите отношения.
Говоря за промяна, но всъщност не се случи нищо рязко, категорично или окончателно. Не, метаморфозата се извърши сравнително бавно. На приливи и отливи, като ту настъпваше, ту се отдръпваше. Дори на моменти, и то цели седмици, всичко вървеше постарому и отново се чувствахме обзети от старите си страсти, ала вече с нов плам, породен от съществуващата неяснота. За известно време се връщахме в старите си кожи, отново ставахме неразделни — тогава, когато сянката се вдигаше за малко. Сега си мисля, без, разбира се, да съм сигурен в правотата си, че това бяха периодите, през които тя не чуваше онзи плач, за който казваше, че прилича на протяжния вой на женска камила, изпаднала в беда, или на звука на някаква ужасна механична играчка. Но какво можеше да означава подобна глупост и как можеше да обясни онези други периоди, когато ставаше толкова мрачна, необщителна и навъсена, че не приличаше на себе си? Не знам. Знам само, че тази нова личност се умълчаваше за дълго време и често изпадаше в пълна апатия, сякаш бе съсипана от умора. Например на гости нерядко заспиваше на дивана и дори похъркваше, като че изтощена до смърт от дълго бдение. Наред с това се появи и безсъние, което се помъчи да надвие със солидни дози барбитурати. Взе да пуши толкова много, че цигарата почти не излизаше от устата й.
— Коя е тази изнервена персона, която не мога да позная? — учуди се една вечер Балтазар, след като в отговор на негова шеговита забележка тя му се сопна грубо, излезе от стаята и тръшна вратата в лицето ми.
— Нещо й е станало — казах аз.
Той ме изгледа изпитателно над запалената клечка кибрит.
— Да не е бременна? — попита, а аз поклатих глава в отговор.
— Мисля, че и аз вече не издържам. — Думите с мъка излязоха от устата ми. Но те имаха силата на някакво правдоподобно обяснение на нейните настроения, освен ако човек не предпочиташе да смята, че я мъчат потайни страхове.
— Търпение — каза той. — Знам, че жените винаги злоупотребяват с него.
— Вече сериозно се замислям дали да не се махна за известно време.
— Това е добра идея. Но не за много дълго.
— Ще видя.
Понякога, макар и не със съвсем деликатни средства, се опитвах да открия източника на тези нейни разрушителни настроения.
— Клия, защо винаги поглеждаш през рамо? От какво се страхуваш?
Но тази тактика се оказа фатално погрешна. Отговорът й винаги беше един и същ: засегнато честолюбие и раздразненост. На всеки мой дори най-бегъл опит да разбера защо е в лошо настроение Клия гледаше като на подигравка. Беше страшно да се наблюдава как бързо лицето й помръква и тя присвива устни. Сякаш бях посегнал на тайно съкровище, което пази с цената на собствения си живот.
Понякога беше особено нервна. Веднъж на излизане от кино, както я държах под ръка, усетих, че тялото й се вдървява. Гледаше с разширени от ужас очи към един старец с дълбок белег на лицето. Беше грък, обущар, който бе пострадал по време на една от бомбардировките. Всички го знаехме по външен вид, а Амарил доста се бе потрудил да го закърпи. Нежно разтърсих ръката и с надеждата да я успокоя и тя трепна, сякаш се пробуди. Изпъна тялото си рязко и рече:
— Хайде. Да вървим. — После пак потрепери и побърза да се отдалечи.
Случвало се е например непредпазливо да намекна за вътрешното й състояние — това нейно влудяващо изражение на човек, напрегнато заслушан в нещо — и тогава в ответ винаги се разразяваше буря от обвинения, което пък идеше да ми подскаже, че моята хипотеза не е далеч от истината, а именно, че тя се опитва да ме разкара.
Читать дальше