Лоренс Даррелл - Клия

— О, Дарли, кога тръгваш, скъпи? — попита тя и взе ръцете ми.

— След две седмици. Дотогава предлагам да не се виждаме. Безсмислено е само да се дразним с безкрайните си препирни.

— Както искаш.

— Ще ти пиша.

— Да, разбира се.

Това беше доста странна апатична раздяла след бурната ни връзка. Сякаш чувствата ни се намираха под влиянието на призрачна анестезия. Дълбоко в мен имаше някаква болка, но не и тъга. Стиснахме си ръцете сковано, което пак ни показа колко изтощен е духът ни. Тя седна на един стол и запали цигара, докато ме наблюдаваше как прибирам вещите си и ги пъхам в стария очукан куфар, който бях взел назаем от Телфорд предишното лято и бях забравил да му го върна. Четката ми за зъби се беше проскубала. Хвърлих я. Пижамата ми се оказа скъсана на рамото, но долната й част, която никога не използвах, беше съвсем здрава и нова. Събрах тези вещи с вид на геолог, който сортира образци от древни времена. Няколко книги и мои записки. Имаше нещо нереално във всичко това, ала нито за миг не изпитах съжаление.

— Тази война ни състари, изхаби ни — обади се тя внезапно, сякаш говореше на себе си. — Навремето човек би си помислил да се махне, както казвахме, за да избяга от себе си. Но да избягаш от това …

Сега, когато пиша тези редове, в досадната им баналност откривам потвърждение на желанието й наистина да ми каже „сбогом“ . Предопределеността на човешките копнежи. Пред мен бъдещето лежеше отворено, с нищо необвързано, ала не можех да си представя и частица от него, без в нея да присъства и Клия. Тази раздяла беше… да, тя повече приличаше на смяната на превръзки, за да заздравее раната по-бързо. Като човек без въображение аз не бях в състояние да си представя, че бъдещето може да ме изненада с най-неочаквани изисквания, такива, за които не съм и подозирал. Но философски го бях оставил да се самоопредели върху пустотата на настоящето. За Клия обаче бъдещето се беше затворило, стоеше спуснато пред взора й като празна стена. Клетата тя се разкъсваше от страхове.

— Е, това е всичко — казах най-сетне и вдигнах куфара. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. Трябва само да ми позвъниш.

— Да, знам.

— Няма да отсъствам дълго. Засега довиждане.

Когато затворих вратата на малкия апартамент, чух я как извика отвътре името ми, само веднъж — ала нали това пак е от онези капани, онези дребни прояви на съжаление и нежност, които само подлъгват човека. Би било глупаво да му обърна внимание, да се върна и тръгна по стария път и да започна нов цикъл от безсмислени разпри. Продължих надолу по стълбите, решен да дам възможност на бъдещето да се излекува само.

Навън беше прекрасен пролетен ден и улиците блестяха като окъпани в пъстри цветове. Чувството, че няма къде да отида, нито какво да правя, бе едновременно потискащо и вдъхновяващо. Запътих се към апартамента, а там върху лавицата на камината ме чакаше писмо от Помбал, в което ме уведомяваше, че по всяка вероятност много скоро ще бъде прехвърлен на работа в Италия и няма да е в състояние да задържи жилището. Тази вест ме зарадва, защото ми развързваше ръцете и аз да откажа моята част, която, така или иначе, вече не беше по джоба ми.

Това, че бях изцяло оставен на себе си, отначало ми се стори малко странно, дори вцепеняващо, но много скоро свикнах. Още повече че ме чакаше доста работа, тъй като трябваше да приключа задачите си в цензурния отдел и да предам поста на моя приемник, като в същото време се мъчех да събера колкото е възможно повече информация за малкия екип от техници, който щеше да инсталира радиостанцията. Между двата отдела с различната им специфичност лесно се залисвах в привидна заетост. През тези дни удържах на думата си да не виждам Клия. Времето ми минаваше като в несвяст, разпънат между света на желанието и раздялата, и макар че чувствата ми оставаха неясни, не изпитвах нито съжаление, нито копнеж.

Точно тогава дойде онзи фатален ден — пристигна под лъчезарното прикритие на пролетното слънце, което така напичаше, че подлъга мухите и те се разжужаха по стъклата на прозорците. Именно това ме събуди. Стаята бе обляна в слънце. Заслепен от него, в първия миг не успях да различа усмихнатия силует, приседнал в края на леглото ми в очакване да отворя очи. Беше Клия — или по-скоро някакъв неин отдавна забравен прототип. Беше облечена в светла лятна рокля на лозови листа, с бели сандали и съвършено нова прическа. Пушеше цигара и кръгчетата дим стояха като нанизани върху слънчевите лъчи над нас. Усмихнатото й лице беше спокойно и незасенчено от грижи. Направо зяпнах, като я видях, защото това беше съвсем точно и недвусмислено копие на онази Клия, която винаги ще помня; в очите й отново грееше закачлива топлота.