Лоренс Даррелл - Клия

— Не съм за теб, Дарли. Откакто сме заедно, не си написал нито ред. Нямаш планове за бъдещето. Въобще не четеш. — Колко строги бяха станали красивите й очи и колко тревожни! Изсмях се, малко пресилено, разбира се. Истината е, че вече знаех, или поне така си въобразявах, че от мен писател няма да излезе. Цялото ми желание да споделям мисли със света по този начин се бе изпарило, изчезнало. Досадният малък свят на издателства и печатници ми бе опротивял напълно. Но макар и да усещах, че предишният подтик към писане ме бе напуснал, не се чувствах нещастен. Точно обратното, изпитах облекчение от падналите окови, защото вече смятах, че тази форма е крайно неподходящо средство за правдиво изразяване на чувствата.

— Клия, скъпа — отвърнах й, усмихвайки се усмирително в желанието си да преглътна обвинението и да я успокоя. — Всъщност замислям една книга с литературна критика.

— Критика ли? — повтори тя сърдито, сякаш я бях обидил. И ме зашлеви през устата — парещ удар, от който очите ми се напълниха със сълзи, а устната ми се разцепи. Влязох в банята и в устата си почувствах соления вкус на кръвта. Зъбите ми бяха боядисани в червено. Приличах на човекоядец, който току-що си е похапнал от кървящото месо на своите жертви. Изплакнах устата си. Бях бесен. Тя влезе и седна върху бидето, изпълнена с угризения.

— Моля те, прости ми — рече. — Не знам какво ми стана. Дарли, моля те, прости ми.

— Още едно такова изпълнение — казах й сериозно, — и така ще те ударя между тези две красиви очи, че ще има да ме помниш.

— Съжалявам. — Застана зад мен, прегърна ме и ме целуна по врата. Кръвта бе спряла да тече.

— Какво, по дяволите, става с теб? — попитах отражението й в огледалото. — Какво става с теб напоследък? Ти не си на себе си, Клия.

— Знам.

— Какво има?

— Не знам. — Лицето й отново помръкна и доби вече познатото ми изражение на инатливо упорство. Пак седна върху бидето, поглади брадичката си замислено и отново потъна в размисъл. Запали цигара и се върна в хола. Когато влязох при нея, тя седеше безмълвно пред една картина, която фиксираше злобно, макар и да гледаше през нея.

— Мисля, че трябва да се разделим за известно време — казах.

— Щом така искаш — сопна ми се тя.

— А ти, ти искаш ли?

— О, престани да ме разпитваш — разплака се Клия. — Стига вече с тези твои въпроси. Чувствам се като изправена в съда.

— Добре тогава.

И това беше само една от многото подобни сцени. Стана ясно, че единственият начин да я освободя от присъствието си бе да напусна града — да й дам време и простор за… какво? Не знаех. По-късно същата зима забелязах, че всяка вечер вдига невисока температура и разбира се, си навлякох поредната невъздържана сцена, защото помолих Балтазар да я прегледа. Ала въпреки гнева си тя кротко застана под стетоскопа. Балтазар не откри нищо тревожно, само дето пулсът й бе учестен и кръвното налягане — по-високо от нормалното. Но не си направи труда да вземе предписаните й лекарства. По това време беше доста отслабнала.

Чрез търпеливо лобиране успях да открия едно работно място, за което мисля, че бях подходящ, и което пасваше на общата схема на нещата, тъй като аз не гледах на моята раздяла с Клия като на окончателно скъсване, а по-скоро като на премислено оттегляне за няколко месеца, за да й дам възможност сама да вземе по-перспективно решение. Съществуваха и други фактори, тъй като след края на войната Европа отново ставаше достъпна — отвъд бойните линии се откриваха нови хоризонти. А имаше време, когато бяхме спрели и да мечтаем за нея — неясните очертания на една Европа, изравнена със земята от бомбардировки, изтерзана от глад, смут и безредици. Но тя беше все още там, на мястото си. Когато отидох да й съобщя намерението си да замина, не го направих с униние и тъга, а го представих като трезво решение, което Клия би трябвало да приветства. Ала начинът, по който произнесе думата „заминаваш“, с дълбоко поет въздух, веднага ми подсказа, че може би в крайна сметка тя се страхува да остане сама.

— Наистина ли заминаваш?

— Само за няколко месеца. Ще се строи транслационна радиостанция на острова и имат нужда от човек, който познава мястото и говори езика.

— Значи се връщаш на острова — каза тихо, но аз не успях да схвана мисълта й, нито да изтълкувам интонацията на нейния глас.

— Само за няколко месеца. Ще минат бързо.

— Добре.

Закрачи напред-назад по килима с объркан вид, с наведена глава и умислено изражение. После вдигна очи, погледна ме с онзи мек израз на лицето, който си припомних с болка — смесица от нежност и угризения, сякаш за неволно причинена на друг болка. Това беше лицето на предишната Клия. Ала знаех, че няма да е задълго, че особената сянка на нейното безпокойство отново ще легне върху нашата връзка. Нямаше смисъл да разчитам на нещо, което по всяка вероятност щеше да се окаже кратка отсрочка.