Лоренс Даррелл - Клия

— Блестящо изпълнение — възкликна Балтазар и пръв скочи във водата. — Боже Господи! Водата е фантастична. Не очаквах, че ще бъде толкова топла.

— Нали ти казах — отвърна му Клия.

— Това само потвърждава моето предположение за бурята. Точно в този миг отдалеч долетя глух гръмотевичен тътен от съвършено безоблачното небе.

— Чу ли? — обади се Балтазар победоносно. — Следобед ще ливне като из ведро, а ти, Клия, ще изгубиш баса.

— Ще видим.

— Това беше бреговата батарея — подхвърлих му аз.

— Глупости говориш — възмути се Балтазар.

Закотвихме катера и свалихме продуктите на брега. Балтазар се излегна по гръб и похлупи лицето си с шапката. Беше в отлично разположение на духа. Каза, че няма да се къпе, защото не обичал да плува. Ние с Клия се гмурнахме в познатия ни вир, който не бяхме посещавали цяла зима. Нищо не се беше променило. Стражите в чували продължаваха да бъдат там, скупчени като заговорници, въпреки че зимният прибой ги беше поразместил и приближил до мястото на корабокрушението. Поздравихме ги с усмивка, но почтително. Старите жестове и подводни усмивки ни върнаха изживяното тук щастие. Сякаш кръвта отново нахлу и разтвори забравени от кръвообращението вени. Хванах я за петите и я подхвърлих напред към мъртвите моряци; тя направи салто и бързо доплува зад гърба ми и натисна раменете ми надолу, преди да успея да я спра. И именно тук, докато я гледах как плува с разпусната коса, аз отново си припомних предишната Клия.

И после: излегнати под слънчевите лъчи, отпивахме от червеното вино, Клия разчупи топлия черен френски хляб, извади сиренето и маслините, а Балтазар не спираше да говори несвързано, като в полусън, за лозята на Амон, за кралете от царството на харпуните, за техните битки, за виното на Мареотис, на което не историята, а старият клюкар Хораций приписвал временните умопомрачения на Клеопатра… („Историята наказва всичко и прощава всичко — дори онова, което ние не прощаваме.“)

Така минаваше топлият следобед върху напечените камъчета на плажа. И ето ненадейно — за най-голямо удоволствие на Балтазар и разочарование на Клия — предречената буря се сбъдна, предизвестена от голям сивосинкав облак, който допълзя от изток и увисна над града като натъртена рана върху лъчистото небе. Така внезапно — както разгневената сепия пуска мастилената си боя и замъглява водата — дъждът се спусна като плътна плющяща пелена и небето затрещя от гръмотевици. При всеки рев на мълниите Балтазар изръкопляскваше като дете не само защото се оказа прав, а и защото ние се припичахме на слънце и доволно се гощавахме с портокали и вино край притихналото море, докато над Александрия валеше и гърмеше.

— Стига си грачил! — сряза го Клия.

Това беше една от онези странни, някак неестествени бури, дето толкова често връхлитат в началото на пролетта, когато температурите — родени в морето или пустинята — се сменяха рязко. За миг превръщаха улиците в реки, ала никога не продължаваха повече от половин час. Внезапен порив на вятъра подгонваше черния облак и той бързо изчезваше.

— Помни ми думите — обади се Балтазар, опиянен от успеха на собственото си предсказание. — Докато се върнем в града, всичко ще бъде сухо като престарели кокали.

За наше най-голямо удоволствие обаче следобедът ни предложи и друго странно явление — нещо, което рядко се вижда през лятото във водите край Александрия, а по-скоро в дните, предхождащи зимните бури, когато барометърът рязко спада. Вирът помрачня, сякаш водата в него се пресече, и после заблестя с фосфоресцираща светлина. Клия първа го забеляза.

— Погледнете! — извика тя и потопи крак във водата, за да видим как пръстите й ще заблещукат с игриви искри.

— Фосфор! — отсече Балтазар и взе да говори с научни термини за организмите, които причиняват тази гледка, но ние, без да му обръщаме внимание, се гмурнахме едновременно във водата и се преобразихме в пламтящи силуети; сякаш пръстите на краката и ръцете ни пускаха искри и блестяха от статично електричество. В такова време подводният плувец прилича на ранна картина, изобразяваща падението на Луцифер — целият пламнал в буквалния смисъл на думата. Толкова ярки бяха тези искри, че се чудехме как така не ни опърлят. Продължихме да играем във водата, искрящи като комети сред притихналите моряци, които стояха загледани в нас, само вълните леко разклащаха чувалите им от зебло.

— Ето, облаците се разпръскват — извика Балтазар точно когато изскочих на повърхността, за да си поема въздух. След малко дори ефимерната фосфоресцираща светлина щеше да угасне и изчезне. Не знам защо, но Балтазар се беше качил в лодката, вероятно за да има по-добър изглед към града и развихрилата се над него буря. Поставих ръцете си върху планшира, докато се успокои дишането ми. Той беше извадил стария харпун на Наруз и го държеше някак непохватно върху коленете си. Клия също изплува на повърхността, възкликна шумно и доволно, ала остана колкото да извика: