Лоренс Даррелл - Клия

— Ножът! — извиках, поемайки си въздух.

Очите му гледаха право в моите, сякаш над ръба на потънал континент, изпълнени със съжаление и ужас — емоции отломки, вкаменелости от ледниковия период на човешката памет. И със самороден страх. Запелтечи в желанието си да даде ход на всички въпроси, които се тълпяха, напираха в ума му — думи като „какво“, „къде“, „кога“, „кого“, — ала той не можеше да стигне по-далеч от първото сфъфлено къ-ъ-ъ: ослюнчената, недоизказана болка на въпроса.

Ножът, за който си спомних, представляваше байонет от италианска пушка, изпилен до размера на кортик и остър като бръснач. Лодкарят Али го беше измайсторил и много се гордееше с него. Използваше го да разрязва дебелите въжета, за снаждане и монтиране на такелажите. Останах така за миг със затворени очи и с дробове, които искаха да изпият целия въздух на небето, докато Балтазар намери ножа и ми го подаде. Щом улових дървената му дръжка, без дори да погледна Балтазар, веднага ритнах енергично, метнах петала към небето и поех по пътя на зелената нишка.

Клия се полюшкваше съвсем отмаляла и безжизнена, а дългата й коса плуваше край нея; водата поклащаше тялото й в конвулсии, сякаш през него минаваше електрически ток. Наоколо цареше пълна тишина и неподвижност: сребристите отражения на слънчевите лъчи лежаха като монети, пръснати по дъното на вира; брадите на статуите, тези безмълвни свидетели, се поклащаха лениво напред-назад. Когато започнах да удрям с ножа по ръката й, за да я освободя, умът ми се изпразни от ужас и само мисълта, че тя може да умре, изпълваше цялото ми същество. След малко усетих, че тялото й се освободи. Водата беше черна. Пуснах ножа и я изтласках нагоре, после я хванах под мишниците и взех да я влача към повърхността. Това като че продължи цяла вечност — безкрайният ход на трескаво разтупканите сърца и забавеното им движение под водата. Най-накрая пробихме горния слой — сякаш си чукнах главата в свода на вселената. Изправих се в плитчината и извлякох вдървеното, безчувствено, прогизнало тяло на Клия. Чух как зъбите на Балтазар затракаха и след миг ченето му тупна в дъното на лодката, а той скочи във водата до мен. И двамата се изпотихме, докато се опитвахме да уловим разсечената й ръка, от която шуртеше кръв. Той се наведе, като електротехник, който трябва да изолира жица с високо напрежение, докато съска и святка. Хвана я и я стисна като в менгеме. Изведнъж си го представих като малко момче как стиска ръката на майка си, докато нервно преминава през тълпа от деца, или пък пресича градина, в която са го замервали с камъни… Розовите му венци изплюха думата „връв“. За щастие връв се намери и той се залови за работа.

— Но тя е мъртва — казах и от самата дума сърцето ми се разтупка така, че за малко да припадна. Клия лежеше на малкия, покрит с камъчета плаж като паднала от небето птица. Балтазар клекна във водата, като неистово стискаше окървавената й ръка, към която не смеех да обърна очи. Но ето че в мен отново се обади далечният глас на онова неизвестно и неподозирано его и аз без бавене скалъпих подръчен турникет с помощта на молив, след което го оставих в ръцете на Балтазар. Изпънах тялото й и силно се тръшнах върху нея. Под пръстите си усетих пълните й с вода дробове. Започнах най-безжалостно да ги стискам и мачкам в тази животоспасяваща поза — жалко подобие на половия акт. Балтазар, поне така ми се стори, страстно шептеше молитви. Тогава се появи първият знак на надеждата, защото устните на това бледо лице се разтвориха и блъвнаха тънка струйка морска вода, примесена с повръщано. Това, разбира се, не означаваше нищо, но и двамата извикахме радостно, тъй като все пак бе някакъв признак на живот. Затворих очи и продължих да изпомпвам дробовете й, доколкото мога, в бавен и мъчителен ритъм. Усетих как крехките й кости пукат под пръстите ми. Ала Клия продължаваше да лежи съвършено безжизнена. Отказвах да приема мисълта, че е мъртва, въпреки че именно тя бе обсебила част от ума ми. Не бях на себе си — твърдо решен да опровергая смъртта, ако трябва, да оборя естествения ход на нещата, но по волята на собствената си непримиримост да я накарам да живее. Това решение ме учуди, защото то продължаваше да дава сили на изтощената ми физика, на пъшкащото ми и обляно в пот тяло. Дадох си сметка, че аз или трябва да я спася, да я съживя, или да се върна с нея на дъното на вира. Но от коя зона на волята можеше да дойде подобно решение? Беше станало горещо и от мен се лееше пот. Балтазар продължаваше да стиска ръката й, ръката на художничка, така смирено, както дете се държи за майка си. Сълзите се стичаха по носа му. Главата му се люшкаше в знак на отчаяние и угризения, а беззъбите му венци мълвяха еврейското „айи, айи“, което се повтаря пред Стената на плача. Ала съвсем тихичко, сякаш внимаваше да не я събуди.