Лоренс Даррелл - Клия

Най-накрая обаче бяхме възнаградени. Изведнъж от устата й бликна фонтан от морска вода, парчета размекнат хляб и портокали. Погледнахме повръщаното с грейнали от радост лица, сякаш беше безценен трофей. Дробовете й вече реагираха, макар и едва доловимо, на натиска на пръстите ми и при всеки допир неохотно и мъчително пускаха по малко вода. Мина дълго време, преди да чуем първото й глухо изохкване. Сигурно е било болезнено, както първите глътки въздух на новородено. Тялото на Клия се съпротивляваше на това насилствено прераждане. Изведнъж чертите на бялото й лице се раздвижиха, пренаредиха се в израз на болка и протест. (Да, от самото осъзнаване на факта също боли.)

— Продължавай! Не спирай! — извика ми Балтазар с непознат за мен глас — едновременно разтреперан и победоносен. Нямаше нужда да ме подканя. При всеки мой напън тялото й се сгърчваше, а от устата й излизаше сподавен стон. Също както когато се опитваш да запалиш много изстинал дизелов двигател. Най-сетне чудото стана — тя отвори за миг сините си, замаяни, нищо невиждащи очи, които разфокусирано огледаха близките камъни. После ги затвори. От болката чертите й помръкнаха, но дори болката беше победа, защото показваше живи емоции, които най-накрая бяха сменили бледата неподвижна маска на смъртта.

— Тя диша — казах. — Балтазар, тя диша!

— Тя диша — повтори той с идиотски възторг.

Тя наистина дишаше с кратки, накъсани хрипове, при това — личеше си — много болезнени. Но в този миг пристигна помощ. Улисани, не бяхме видели моторницата на пристанищната патрулна служба, която вече бе нагазила в малкия залив. Забелязали ни и решили, че нещо се е случило.

— Велики Боже! — извика Балтазар и взе да маха с ръце като стар гарван. Бодър английски глас се провикна и ни попита имаме ли нужда от помощ; няколко души от моряците веднага пристигнаха на брега при нас.

— Значи ще я върнем много бързо — ухили се Балтазар, целият разтреперан.

— Да й дадем ли малко бренди?

— Не! — провикна се той. — В никакъв случай бренди. Моряците носеха със себе си голям насмолен брезент и нежно я завиха в него като Клеопатра. За силните им мускулести ръце тя беше лека като перушина. Внимателните им непохватни движения бяха трогателни и аз се просълзих.

— По-леко, Ноби. Внимавай с дамата.

— Някой трябва да държи турникета. Балтазар, ти върви.

— А ти?

— Аз ще върна катера.

Нямаше време за губене. След броени секунди мощният мотор на патрулния съд изрева. Чух думите на един от моряците: „Какво ще кажете за един горещ «Боврил»?“, а Балтазар му отвърна: „Чудесна идея!“ Той наистина беше целият прогизнал. Шапката му плаваше във водата. Наведе се да я вземе и нещо се сети:

— Зъбите ми. Донеси ми зъбите!

Загледах се след тях, докато изчезнаха от погледа ми, после седнах и затворих очи. Целият треперех. Главата ме заболя. Качих се в катера, взех си една цигара и малко бренди. Харпунът лежеше върху платната. Хвърлих го през борда с проклятие и го проследих как бавно пада във водата. Разгънах кливера и се опитах да хвана вятъра. Отне ми повече време, отколкото предполагах, защото вечерният бриз бе променил посоката си и аз трудно се насочих по курса. Когато стигнах брега, там ме чакаше Али. Той вече знаеше за случилото се и стоеше, за да ми предаде съобщението от Балтазар, а именно, че Клия е в Еврейската болница.

Скочих в първото такси, което ми се мерна. Прекосихме града със страшна скорост. Улиците и сградите се размиваха пред погледа ми. Толкова се бях притеснил, че ги виждах като през окъпано от дъжд стъкло. Таксиметровият апарат туптеше като учестен пулс. Някъде в бялото болнично отделение лежеше Клия и й преливаха кръв през отвора на сребърна игла. Капка по капка през средната вена. Няма за какво да се безпокоя, казах си и в същия миг се сетих за откъснатата й ръка и започнах да удрям с юмруци по подплатената вътрешност на таксито.

Тръгнах след дежурната сестра по дълги, еднакви, боядисани в зелено коридори, от чиито стени лъхаше влага и хлад. Белите фосфоресциращи лампи — свидетелство за пътя на прогреса — се поклащаха в мрака като тлъсти издути светулки. Реших, че трябва да са я настанили в малкото отделение с едно-единствено, скрито зад завеса легло, което навремето се пазеше за безнадеждни случаи. Сега това беше спешното отделение. Някакво призрачно чувство за познатост ме обзе. Преди години идвах именно тук на посещение при Мелиса. Клия сигурно лежеше в същия тесен железен креват в ъгъла до стената. („Това е съвсем в стила на истинския живот — да имитира изкуството.“)