Лоренс Даррелл - Клия

Купих си няколко захарни фигурки и седнах пред едно кафене, за да наблюдавам окъпания в ярки цветове карнавал. Бях си взел от малките „арусас“, или булки, които ми се щеше да запазя, но знаех, че или ще се счупят, или мравките ще ги налазят. Всъщност това бяха, така да се каже, братовчедите на santons de Provence 48 48 Глинени статуетки, с които украсяват яслата на Коледа в Прованс (фр.) — Б.пр. или на bonhommes de pain d’epices 49 49 Човечета от медни хлебчета (фр.) — Б.пр. от провинциалните френски панаири или на нашите английски, вече поизчезнали, позлатени джинджифилови курабийки. Поръчах си студен екстра шербет и мастика. Оттам, където се бях настанил — точно на ъгъла на две тесни улички — се виждаха проститутките, които се гласяха да опънат пъстрите си шатри сред тези на фокусниците и илюзионистите; джуджето Шовал непрекъснато ги дразнеше от своя павилион, а те пищяха и се кискаха в отговор на остроумните му и много точни подмятания. Той имаше писклив гласец и изпълняваше невероятни акробатически номера въпреки миниатюрното си тяло. Не спираше да говори дори когато стоеше на главата си, и всяка забележителна мисъл подчертаваше с двойно салто. Лицето му беше гротескно изрисувано, а устните — очертани като в клоунска усмивка. В другия ъгъл зад кожена завеса седеше Фарадж гадателят с всичките си инструменти за предсказание — мастило, пясък и една странна космата топка, която приличаше на биволски тестис. В нозете му бе клекнала чудно красива проститутка. Той беше напълнил дланта й с мастило и я подканяше хубаво да се вгледа вътре.

Обичайни сцени от живота на улицата. Една луда се втурна ненадейно като подивяла вещица с пяна на устата. Бълваше такива страшни проклятия, че на хората кръвта им се смръзна и всичко живо се изпокри. Под бялата сплъстена коса очите й горяха като на мечка. Тъй като беше луда, смяташе се, че е свята, ала никой не смееше да я приближи от страх да не го застигнат клетвите й и да го сполети злощастие. Неизвестно откъде обаче изникна едно мърляво хлапе и я дръпна за ръкава. В същия миг тя се успокои, утихна, взе ръчичката му и двамата свиха в близкия сокак. Фестивалът веднага забрави за нейното съществуване.

Седях, опиянен от гледката, когато зад гърба си чух гласа на самия Скоби.

— Е, старче — каза той замислено. — Знай, че за да се разгърнеш, ти трябва простор. Ти защо мислиш, че аз кисна в тоя Близък изток…

— Боже, как само ме изплаши — рекох аз, след като се обърнах. Беше Нимрод, един от началниците на Скоби в полицията. Той се изсмя, седна до мен, свали си феса и попи потта от челото си.

— Да не би да си помисли, че е възкръснал? — попита.

— Ами да.

— Знам си аз какво би казал моят Скоби.

Нимрод постави мухогонката пред себе си, плесна с две ръце и поръча да му донесат кафе. После ми намигна съучастнически и продължи да говори с гласа на нашия светец:

— Какво толкова му беше на Бъджи. Ама в Хоршам човек не може да се разгърне. Иначе аз отдавна да съм му станал ортак в оня бизнес, дето го завъртя с клозетите на открито. Той си беше направо технически гений, това не мога да му отрека. И нямаше никакви други доходи, само клозетните. Не му беше никак лесно. Все го закъсваше. Разказвал ли съм ти за дворните клозети „Бижу“? Не? Странно, мислех, че знаеш историята. Това беше страхотно изобретение — плод на дългогодишни експерименти. А, да ти кажа — Бъджи беше член на Кралското зоологическо дружество. Това не е малка титла. Беше я постигнал сам-самичък с труд и учене. И това пак иде да покаже какъв ум имаше той. Та за клозетите ти казвам, представляваха някакво съоръжение с лост и спусък.

Седалката беше монтирана върху нещо като пружина. Като седнеш, и тя се спуска надолу, като станеш, сама се вдига, а после хвърля по лопата пръст в клозетната чиния. Бъджи викаше, че е заимствал идеята, като гледал как кучето му най-прилежно си зарива всичко с лапи, след като си свърши работата. Но как точно го бе приспособил, нямам представа. Гениално нещо! Имаше си и склад в дъното, който се пълнеше с пръст или пясък. Като станеш, пружината или там каквото е, се задейства, прас и готово! Изкарваше две хилядарки на година от пустите му клозети, няма какво да се лъжем. Разбира се, докато бизнесът потръгне, си трябва време, но поне режийните бяха ниски. Той имаше само един работник, който му сковаваше сандъците за пясък, иначе сам си купуваше пружините — правеше ги по поръчка в Хамърсмит. Сам ги боядисваше, много красиви, с разни зодиакални знаци. Така че клозетът да изглежда като някакво мистериозно място. Въобще клозетите му бяха бижу, няма какво да се лъжем. Веднъж обаче, докато бях в отпуск за един месец, се случи неприятност. Отбивам се аз да видя Бъджи, а той — още малко и ще се разплаче. Значи оня, дето му помагаше, Том дърводелецът, обичаше да си пийва и изглежда беше объркал местата на зъбните колела в цяла партида клозети. И ето че отвсякъде започнаха да валят оплаквания. Бъджи каза, че по цял Съсекс клозетите му хвърляли пръст и пясък където им падне. Клиентите били бесни. При това положение не оставаше нищо друго, освен да посети своите енориаши един по един с мотопед и лично да оправи зъбните предавки. Аз разполагах с много малко време и тъй като не исках да се лиша от компанията му, тръгнах да го придружа. Да ти кажа право, беше страхотно приключение. Някои от хората бяха готови да го убият. Една жена се оплака, че клозетът хвърлял пръст чак в хола й. Зор видяхме, докато я успокоим. В това отношение аз много му помогнах, защото им говорех, докато той подрънкваше с инструментите си. Разправях им разни историйки, за да ги разсея, да не мислят за сполетялата ги мръсотия. Накрая всичко се оправи и сега бизнесът върви като по мед и масло: носи пари и има представители навсякъде из страната.