Лоренс Даррелл - Клия

Нимрод отпи замислено от кафето си и ме погледна лукаво, изпълнен с гордост от имитаторските си способности.

— А сега — рече той и вдигна ръце към небето — светец, Ел Скоб…

Тълпа изрисувани момичета се мъкнеше по улицата — пъстроцветни като тропически папагали и точно толкова кресливи.

— Сега пък този Абу Зейд — продължи Нимрод, — взел е квартала със светинята под свое покровителство и, както изглежда, ще има да ни създава главоболия. Тук гъмжи от народ, като кошер е. Тази сутрин изпратил цял керван мъжки камили в града, натоварени с люцерна. Нали знаеш как вонят, особено през брачния период, когато на врата им излиза мека като желе буца. Не знам сърби ли ги, дразни ли ги, забира ли им, ама все гледат да се отъркат в нещо — стени, огради, стълбове. Две от тях се бяха сбили. Часове минаха, докато ги разтървем, и разбира се, блокираха движението.

Откъм пристанището прогърмяха топовни залпове със заря — ярки нишки нашариха небето и угаснаха със съскане.

— Аха! — обади се Нимрод с нескривано задоволство. — Ето го и военноморския флот. Значи не са забравили.

— Военноморският флот ли? — повторих аз, докато втори залп озари небето на меката нощ.

— Момчетата от английския „Милтън“ — изсмя се той. — Снощи вечерях с тях в каюткомпанията. Много се забавляваха с моя разказ за стария моряк, който се бе превърнал в местен светец. Разбира се, не съм споменавал името на Скоби, а още по-малко обстоятелствата около смъртта му. Но им намекнах, че няма да е зле, ако откъм британските кораби се чуят приветствени гърмежи — нещо като любезен политически жест, който би могъл да им спечели не само точки, но и нови почитатели. Те веднага се хванаха на въдицата и адмиралът се разтича за разрешение. Ето и резултата!

Останахме така, потънали в приятелско мълчание, загледани във фойерверките и развеселената тълпа, която се провикваше доволно при всеки залп. Най-накрая Нимрод се прокашля и рече:

— Дарли, може ли да те попитам нещо? Знаеш ли какво е намислила Жюстин? — Сигурно съм го изгледал със страхотно недоумение, тъй като той продължи без колебание. — Питам те, защото ми се обади вчера, за да ми каже, че днес ще прекрати изгнаничеството си и нарочно пристига в града, за да я арестувам. Звучи абсурдно — искам да кажа, да бие толкова път, за да се предаде на полицията. Рече, че по този начин иска да принуди Мемлик да я приеме. Държеше аз да я арестувам, защото на отчетите откъм британските сили се гледало с по-сериозно око и би трябвало да привлекат вниманието на Мемлик. Звучи малко идиотски, нали? Но имам среща с нея на Централната гара след половин час.

— Нищо не знам по въпроса.

— Мислех си, че може нещо да знаеш. Както и да е, не казвай на никого.

— Бъди спокоен.

Той стана и протегна ръката си за довиждане.

— Ти тръгваш тази вечер, така ли? Желая ти късмет. — Слезе от малката дървена платформа пред кафенето и продължи: — Между другото, Балтазар те търси. Ще се навърта около светинята — каква дума! — Кимна и високата му фигура се изгуби в пъстрата, гъмжаща от народ улица. Платих питието си и тръгнах към „Татуиг“, блъскан от празничната тълпа.

Ленти, знамена и огромни цветни хоругви висяха от балконите по улицата. Просторни шатри с везани картини по тях бяха опънати навсякъде, а когато процесията стигна до определеното място, всички започнаха да пеят и танцуват. Навсякъде щъкаха деца. Откъм гробницата светилище със слаба мъждукаща светлина се носеше монотонната песен на молитвите, пронизвана от пискливи женски гласове, които молеха Скоби да ги излекува от безплодие. Протяжните трептящи строфи на сурите бяха оплели нощта в паяжина от мелодични звуци. Огледах хората с надежда да зърна Балтазар. Най-накрая го видях — седеше настрана пред едно кафене. Отидох при него.

— Добре, че ме откри — рече той. — Търсих те. Хамид ми каза, че потегляш тази нощ. Обади ми се да търси работа и тогава ми каза. Освен това исках да споделя с теб своя срам, от една страна, и облекчението си от благополучния свършек на това ужасно преживяване — от друга. Срам от собствената ми глупост и облекчение, че все пак тя е жива. Смесица от двете, нали разбираш. Направо съм опиянен от облекчение и смазан от срам. — Наистина изглеждаше опиянен, но по-скоро от алкохол. — Важното е, че всичко ще се оправи, слава на Господа!

— Какво мисли Амарил?

— Още не смее да каже нищо със сигурност. Или пък не иска.

Първо трябва да минат двайсет и четири часа, за да може тя да се посъвземе, и чак тогава ще се мисли евентуално какво би могло да се предприеме. Ти наистина ли заминаваш? — Гласът му бе пълнен с упрек. — Смятам, че трябва да останеш.