Лоренс Даррелл - Клия

— А! — възкликнах аз в недоумение, още неразсънен. — Какво те води…? — В същия миг усетих топлия й дъх върху бузата си, защото тя се наведе да ме прегърне.

— Дарли — започна, — изведнъж си дадох сметка, че заминаваш утре и че днес е именният ден на Ел Скоб. Не издържах на изкушението да прекараме деня заедно и вечерта да се отбием до гробницата. Кажи, че си съгласен. Погледни какво слънце е навън! Толкова е топло, че става за къпане. Може да вземем и Балтазар.

Още не се бях разсънил, пък и съвсем бях забравил за имения ден на стария пират.

— Но Свети Георги отдавна мина — казах. — Беше в края на април.

— Грешиш. Нали знаеш, че тук е в сила лунният календар и денят не е от фиксираните празници, а датата му се мести нагоре-надолу като на всеки от местните светци. Всъщност Балтазар ми се обади вчера да ме подсети, иначе и аз щях да го пропусна. — Спря и всмука от цигарата си. — Не бива да го забравяме, нали? — додаде тя замислено.

— Разбира се, че не! Радвам се, че се отби.

— А ще дойдеш ли с нас на малкия остров?

Часът беше точно десет. Можех да се обадя на Телфорд и да измисля някакво извинение за отсъствието си. Сърцето ми подскочи от радост.

— С удоволствие — отвърнах. — Как е вятърът?

— Спокоен като монахиня, с гальовни източни повеи. Според мен е направо идеален за катера. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

Тя носеше със себе си плетена дамаджана и кошница.

— Ще отида да напазарувам, а ти се приготви и след час ще се срещнем пред яхтклуба.

— Добре. — Времето бе предостатъчно, за да отскоча до работата си и да прегледам пощата. — Великолепна идея!

Наистина беше великолепна, защото въздухът бе кристалночист и отекваше с обещанието за лятна жега още същия следобед. Поех по Гранд Корниш и с умиление се загледах в леката мараня на хоризонта и ширналата се тепсия на синьото море. Градът блестеше на слънцето като скъпоценен камък. Малките лодки се поклащаха в пристанището, пародирани от собствените си блещукащи отражения. Минаретата грееха ослепително. В арабския квартал топлият въздух бе раздвижил познатите миризми на карантия и съхнеща кал, на карамфили, жасмин, животинска пот и детелина. На улица „Татуиг“ мургави гномчета с алени фесове се бяха качили на високи стълби и опъваха навързани знаменца между балконите. Усетих топлото слънце върху пръстите на ръцете си. Минах покрай древния Фарос, чиито отломъци затлачваха плитчините. Спомних си, че навремето Тоби Манеринг искаше да започне антикварна търговия с камъни от Фарос, които да продава вместо преспапие. Скоби трябваше да ги разбива на парчета с чук, а той да ги доставя на дребните търговци по цял свят. Защо ли планът им се беше провалил? Вече не си спомнях. Може би Скоби е решил, че работата е прекалено тежка за него. Или пък е предпочел онази другата далавера — да продават вода от река Йордан на коптите при конкурентни цени. Някъде гърмеше военна музика.

Двамата стояха на брега и ме чакаха. Балтазар ми помаха весело с бастуна си. Беше с бели панталони, сандали и цветна риза, а на главата си носеше стара пожълтяла панамена шапка.

— Първият летен ден — извиках аз весело.

— Грешиш — изграчи той в отговор. — Погледни маранята. Прекалено горещо е. Хванах се на бас с Клия за хиляда пиастри, че днес следобед ще се разрази буря.

— Ти все нещо мрачно да кажеш — усмихна се Клия.

— Познавам си аз моята Александрия — отвърна Балтазар.

Сред тези празни приказки тримата потеглихме. Клия пое румпела на малкия катер. В тихите крайбрежни води почти не се усещаше вятър и едва помръдвахме, засилихме се чак когато ни подгони течението недалеч от входа на пристанището. Плъзнахме се покрай бойни и трансокеански кораби и малко колебливо се изправихме срещу вълните край каменната дига, която маркираше края на пристанището. Там морето винаги е по-бурно и малкият ни съд взе да се мята, отклони се от курса за известно време, внезапно се килна на една страна, после обаче си проправи път срещу вятъра, вирна нос и пое в правилната посока. Полетяхме устремно напред. Излегнах се в предната част на лодката и се загледах в златното слънце, което проблясваше в платната, заслушах се в монотонния плисък на вълните, които се удряха в елегантния нос на малкия катер. Балтазар си тананикаше някаква мелодия. Ръката на Клия стискаше румпела с измамна небрежност. Платната бяха силно издути. Сърцето ми ликуваше — няма нищо по-хубаво от това да плаваш с малък катер в идеално време. Обзе ме безмълвно удоволствие — топлото слънце, препускащият вятър, гальовният студен допир на морските пръски върху лицето ми. Направихме широк завой на изток, преди да поемем отново към брега. Тази маневра ни беше толкова добре позната, че Клия я изпълни умело без никакви затруднения: трябваше много точно да прецени момента, за да хване вятъра към острова на Наруз. За миг лодката като че увисна във въздуха, замига като клепач, аз поех платната и ето ни на брега…