Лоренс Даррелл - Клия

Тя изхълца и сведе глава. Взе носната кърпа от горния джоб на сакото ми и я притисна към треперещите си устни. Вцепених се от тежкото бреме на това нещастие. В болезнената си жалост по Пърсуордън почувствах някакво просветление, сякаш за пръв път го опознавах и той наистина израсна в очите ми. И толкова много неща ми се изясниха. Но нямаше думи на утеха и съчувствие, които да са подходящи за една толкова голяма трагедия. Тя отново заговори.

— Ще ти дам да прочетеш личните му писма, за да можеш да ме посъветваш. Това са писмата, които не биваше да отварям, а просто да пазя, докато се появи Дейвид. Дейвид трябваше да ми ги прочете и да ги унищожи — такава беше неговата воля. Странно, нали — тази негова увереност, че тайнствен непознат ще има? Другите, обикновените писма ми ги четяха всякакви хора, ала тези, личните… а те са много и всичките са продупчени в горния ляв ъгъл, за да мога да ги разпозная и отделя. В куфара са ей там. Искам да ги вземеш със себе си и да ги изчетеш внимателно. О, Дарли, защо нищо не казваш? Готов ли си да ми помогнеш да изляза от тази ужасна безизходица? Бих искала да видя израза на лицето ти.

— Разбира се, че ще ти помогна. Но как и в какъв смисъл?

— Посъветвай ме как да постъпя. Всичко това нямаше да се случи, ако не се беше намесило онова нищожество журналистът, който е отишъл да се види с жена му.

— Брат ти посочил ли е изпълнител на литературното си завещание?

— Да, това съм аз.

— Тогава имаш право да забраниш публикуването на непродадените му творби, докато те имат авторски права. Освен това не виждам как подобни факти могат да видят бял свят без твое разрешение, дори в биография, издадена без знанието ти. Няма никаква причина за безпокойство. Нито един писател, който е с всичкия си, не би дръзнал да посегне на такъв материал, но дори и да го направи, издател няма да намери. Мисля, че е най-добре да се опитам да открия нещо повече за книгата на Кийтс. Тогава поне ще знаеш къде се намираш и какво да очакваш.

— Благодаря ти, Дарли. Самата аз не бих могла да се обърна към Кийтс, защото знам, че той работи за нея. А аз я мразя и се боя от нея — може би неоснователно. Освен това имам усещането, че неволно съм й причинила зло. Много жалко наистина, че преди брака не е намерил сили да й каже всичко; изглежда, си е дал сметка за това, иначе не би взел мерки същото да не се повтори и с мен, когато се появи Дейвид. Няма никакво съмнение, че именно тази е причината за въпросните лични писма. Истината е, че всичко се случи така, както той го бе планирал или по-скоро предрекъл. През онази първа нощ, когато казах на Дейвид, аз направо го хванах за ръка и го заведох вкъщи да ги прочете. Двамата седнахме на килима пред камината и едно по едно той ми ги изчете всичките с онзи безпогрешен глас — гласа на тайнствения непознат.

При спомена за това устните й се разтеглиха в странна сляпа усмивка, а аз с умиление си представих Маунтолив, седнал пред камината, да изчита писмата бавно, с неравен глас, смаян от разкритието за собствената си роля в този необикновен спектакъл, който му е бил подготвен преди много години, без сам да го подозира. Лиза седеше до мен, умислена, с клюмнала глава. Устните й се движеха бавно, сякаш четеше невидим текст или рецитираше някакъв собствен вътрешен монолог. Лекичко я докоснах по ръката, както се побутва заспал човек.

— Трябва да си тръгвам — казах й тихо. — Защо изобщо да взимам тези лични писма? Няма нужда.

— Сега, когато вече знаеш най-лошото и най-хубавото, искам да ме посъветваш дали да ги унищожа. Това бе неговото желание. Ала според Дейвид те са част от творчеството му и наше задължение е да ги запазим. Аз чувствам, че сама не мога да взема решение. Ти си писател. Опитай се да ги изчетеш като писател, сякаш са твое творение, и тогава ми кажи дали си струва да бъдат запазени или не. Те всичките са в онзи куфар. Освен тях има още един-два фрагмента, които бих могла да редактирам с твоя помощ, ако имаш време или ако смяташ, че си струва. Той винаги ме е озадачавал, с изключение на миговете, когато е бил в обятията ми.

Израз на дива омраза ненадейно пробягна по бялото й лице. Сякаш я преряза неприятен спомен. Прокара език по сухите си устни и когато двамата се изправихме, добави с тих, дрезгав глас:

— Има и нещо друго. След като надникна толкова навътре в нашия живот, не виждам защо да не стигнеш до дъното? Винаги я нося със себе си. — Тя бръкна в джоба на роклята си, извади една снимка и ми я подаде. Беше избеляла и измачкана. Малко момиченце с дълга коса, вързана с панделки, седеше на една пейка в градина, гледаше тъжно и се усмихваше с копнеж към фотоапарата. В ръката си стискаше бяла пръчка. Мина известно време, преди да различа в неспокойните очертания на устата и носа чертите на самия Пърсуордън. Тогава осъзнах, че момиченцето е сляпо.