Лоренс Даррелл - Клия

— Трябваше да изчакам Лиза да се подготви — рече той и тази реплика ми се стори доста загадъчна.

Маунтолив се беше променил, и то доста. Както винаги, беше много елегантен — това бе една от важните предпоставки за неговата работа, заради което и той най-придирчиво избираше дрехите си; дори неофициалната голота (помислих си аз мрачно) е униформа за истинския дипломат. Беше запазил предишната си любезност и внимателно отношение. Ала беше остарял. Забелязах, че вече използва очила за четене, тъй като ги зърнах върху един брой на „Таймс“ на масичката до канапето. Беше си пуснал мустаци, които не подрязваше, и именно те променяха формата на устата му така, че подчертаваха някаква вродена аристократична мекушавост в чертите му. Човек просто не можеше да си го представи измъчван от толкова силна страст, че да пренебрегне заучените реакции на закостеняло образование като неговото. Нито пък сега, поглеждайки ту към единия, ту към другия, можех да потвърдя подозренията на Клия относно любовта му към тази странна сляпа магьосница, която в момента седеше на канапето, втренчила в мен незрящите си очи, с положени в скута ръце — онези грабливи, алчни пръсти на музикант. Дали пък наистина не се бе свила на кълбо като малка зла змия в пазвата на спокойния му живот? Приех питието, което ми предложи, а сърдечната му усмивка ми припомни, че навремето не само го харесвах, но и се възхищавах от него. И продължавах да се възхищавам.

— И двамата с нетърпение очаквахме тази среща с теб, особено Лиза, защото мисли, че можеш да й помогнеш. Но за това ще говорим по-късно. — И със спокоен, ала категоричен жест обърна гръб на истинския повод за моето посещение и взе да ме разпитва дали харесвам новата си работа, дали съм доволен от нея. Размяна на мили любезности, на които се полагаха само изтъркани отговори. Ала тук и там проблясваха и лъчи от нова информация.

— Лиза беше твърдо решила, че трябва да останеш тук, и затова се разтичахме да го уредим! — Защо? Само за да бъда подложен на разпит относно нейния брат, когото всъщност слабо познавах и който с всеки изминал ден ми се струваше все по-загадъчен и по-загадъчен — по-малко важен като личност и по-интересен като творец. Стана ясно, че се налага да изчакам, докато тя реши да подхване разговора. Странно обаче, че трябваше да си губим времето в размяна на безсмислени реплики.

Ала този гладък и повърхностен разговор продължи още дълго време и за моя най-голяма изненада дамата не каза нищо — нито една дума. Седеше на канапето, безмълвна и притихнала, сякаш бе кацнала на облак. Забелязах, че на шията си носи кадифена каишка. Помислих си, че бледността й, която бе направила толкова силно впечатление на Клия, вероятно се дължеше на това, че не се вижда в огледалото и не може да се гримира. Но Клия излезе права за формата на устата й — на два пъти улових изражението й, язвително и саркастично, досущ като на брат й.

Вечерята беше внесена на количка от един прислужник и като продължавахме да водим празен разговор, седнахме около масата; Лиза ядеше бързо, сякаш бе прегладняла, освен това без троха да падне от чинията, която Маунтолив й напълни и поднесе. Докато се пресягаше за чашата с вино, забелязах, че изразителните й пръсти треперят леко. Когато вечерята свърши, Маунтолив се изправи и с вид на едва прикрито облекчение обяви, че ни напуска.

— Ще ви оставя да си поговорите насаме с Лиза. Имам да свърша няколко задачи в консулството тази вечер. Ще ме извините, нали? — Забелязах как лицето на Лиза се засенчи от тревожно недоволство, което обаче изчезна само миг след като се беше появило, изместено от израз, който издаваше нещо средно между отчаяние и смирение. Пръстите й лекичко си подмятаха пискюла на една от възглавничките — жест, който събуди у мен неприлични асоциации. Вратата се затвори след Маунтолив, ала тя продължи да мълчи, неестествено притихнала, свела глава, сякаш се опитваше да дешифрира посланието, изписано върху дланта на ръката й. Най-накрая се обади с тих студен глас, като произнасяше думите отсечено и натъртено, сякаш държеше дебело да подчертае смисъла им.

— Когато отначало си помислих, че няма да е зле да потърся помощта ти, нямах представа, че ще ми е трудно да обясня. Тази книга…

Последва дълго мълчание. Видях как по горната й устна избиха капчици пот, а слепоочията й се бяха изопнали от напрежение. Изпитах съчувствие към притеснението й и рекох:

— Не мога да твърдя, че го познавах добре, въпреки че се виждахме доста често. Истината е, че ние двамата не си допаднахме много.