Лоренс Даррелл - Клия

— Първоначално — прекъсна ме тя рязко и нетърпеливо — смятах, че ще успея да те убедя да напишеш книга за него. Сега обаче разбирам, че ще трябва да узнаеш всичко. Не ми е лесно, просто не знам откъде да започна. Самата аз се съмнявам дали е нужно фактите на живота му да бъдат изложени и публикувани. Онова, което ме накара да се замисля, бяха преди всичко издателите, които твърдят, че имало голям читателски интерес, но най-вече книгата, която този нещастен журналист пише или вече е написал. Кийтс.

— Кийтс ли? — повторих изненадано.

— Доколкото знам, и той е тук някъде; аз обаче не го познавам. Жената на брат ми му е подхвърлила идеята. Тя го намрази, след като разбра; смяташе, че ние двамата с брат ми сме й съсипали живота. Истината е, че аз се страхувам от нея. Не знам какво е разказала на Кийтс, нито какво той се кани да напише. Сега обаче разбирам, че първоначалната ми идея да те доведа тук беше, за да те накарам да напишеш книга, която някак да… замаже истината. Стана ми ясно чак сега, когато се изправих лице в лице срещу теб. Ако на бял свят излезе нещо, което ще накърни репутацията на брат ми, това ще ми причини неизразима мъка.

От изток долетя приглушеният тътен на гръмотевица. Тя се изправи с изписана на лицето й паника и след миг колебание прекоси стаята, отиде до рояла и натисна един клавиш. После затвори капака с трясък, пак се обърна към мен и рече:

— Страх ме е от гръмотевици. Нека стисна ръката ти. — Нейната беше леденостудена. После отметна черната си коса назад и продължи: — Ние бяхме любовници, нали разбираш. Това е смисълът на неговата история, както и на моята. Той направи опит да се махне. Бракът му се удави именно в този въпрос. Вероятно е постъпил нечестно, като не й е казал истината още преди да се ожени за нея. Нещата в живота се разпадат по странен начин. В продължение на много години ние двамата се радвахме на съвършено щастие — той и аз. За това, че то свърши трагично, предполагам, никой няма вина. Той просто не можеше да се освободи от властта, която имах над него, въпреки че се опитваше. Аз също не можех да се освободя от него, въпреки че не съм и искала до деня… в който се сбъдна предсказанието му отпреди много години, а именно, мъжът, когото той наричаше „тайнственият непознат“, се появи. Неведнъж го бе виждал съвсем ясно, докато стоеше загледан в огъня на камината. Това беше Дейвид Маунтолив. За известно време скрих от него истината, че съм се влюбила — моята отредена от съдбата любов. (Дейвид не ми позволи да му кажа. Единственият човек, на когото се довери, бе майката на Несим. Преди да отиде при нея обаче, ми поиска разрешение.) Но брат ми бе усетил всичко съвсем безпогрешно и след дълго мълчание ми написа писмо, в което ме питаше дали непознатият се е появил. Когато получи отговора ми, вероятно изведнъж е осъзнал, че моята връзка може да бъде провалена по същия начин, по който пострадаха и неговите отношения с жена му — не с някакви наши действия, а поради простия факт на моето съществуване. И затова се самоуби. Обясни ми го пределно ясно в последното си писмо. Мога да ти го цитирам наизуст. Там пишеше: „Толкова години очаквах това твое писмо със свито сърце. Много често мислено го пишех сам от твое име, като бавно изписвах в мисли те си всяка магическа дума. Знаех, че в щастието си ти непременно ще се обърнеш към мен, за да изразиш страстната си благодарност за онова, което ти бях дал — задето ти разкрих смисъла на любовта чрез собствените си чувства към теб: така че когато непознатият дойде, да бъдеш готова… И днес това се случи! Тази отдавна очаквана вест, в която ми съобщаваш, че той вече е прочел всичките ми писма! Докато жадно поглъщах думите ти, за пръв път изпитах неизразимо облекчение. И радост — такава радост никога не съм се надявал да изживея — мисълта, че най-накрая ще се потопиш в цялото богатство на живота и няма повече да бъдеш прикована за образа на твоя изтерзан брат! Устните ми зашептяха благословия. Ала след това, постепенно, когато облакът се вдигна и разпръсна, почувствах оловната тежест на една друга истина — съвсем непредвидена, съвсем неочаквана. Страхът, че докато съм жив, докато продължавам да съществувам някъде на тази земя, за теб ще бъде невъзможно да се откъснеш напълно от оковите, в които те бях държал така жестоко привързана през всичките тези години. Пред ужаса от тази мисъл кръвта ми се смръзна — защото знаех, че от мен се очаква нещо много по-категорично, за да можеш да ме отхвърлиш завинаги и да заживееш наново. Трябваше наистина да те напусна, наистина да се махна от сцената, и то по начин, който да не позволява по-нататъшни двусмислия и извъртания в колебливите ни сърца. Да, радостта я очаквах, но не под формата на сигурна смърт. Това бе ненадейно разкритие! И все пак то е най-истинският сватбен подарък, който можех да ти поднеса! И ако успееш да погледнеш отвъд непосредствената болка, сама ще се убедиш колко съвършена изглежда логиката на любовта за човек, готов да умре за нея.“