Лоренс Даррелл - Клия

След като две или повече обяснения за едно-единствено човешко действие са еднакво достоверни, тогава какво означава действието, ако не илюзия — жест върху мъглявия фон на действителността, която само измамната природа на човешките различия прави да изглежда осезаема? Дали има писател преди Пърсуордън, който да си е задавал този въпрос? Мисля, че няма.

Докато размишлявах върху тези ужасни писма, изведнъж проумях истинското значение на моето отношение към Пърсуордън и покрай него — към всички писатели. Видях, че ние, творците, съставляваме една от онези патетични човешки вериги, които хората образуват, за да си подават от ръка на ръка кофи с вода, когато се запали къща или когато трябва да се изтегли спасителна лодка. Непрекъсната верига от хора, родени да изследват в самота душевното богатство на живота от името на нищо незабелязващото коравосърдечно общество; оковани заедно от една и съща дарба.

Видях също, че истинската „измислица“ не е нито в страниците на Арнаути, нито в тези на Пърсуордън — нито дори в моите. Самият живот е измислица — и ние всички го твърдим, всеки по различен, ала лично свой начин, защото всеки го разбира според собствената си природа и способности.

Чак сега започнах да проумявам колко странно се оформи конфигурацията на собствения ми живот с помощта на онези елементи, които се намират извън сферата на познаваемия свят — в царството, което Пърсуордън наричаше „хералдическата вселена“. Бяхме трима писатели — чак сега го видях по този начин — заточени в този митически град, от който душата ни се препитаваше и където трябваше да докажем своя талант. Арнаути, Пърсуордън, Дарли — подобно Миналото, Настоящето и Бъдещето! И в собствения ми живот (непресъхващият поток, който извира откъм ранената страна на Времето!) трите жени, които също бяха подредени така, че да олицетворяват настроенията на великото съществително Любов: Мелиса, Жюстин и Клия.

Това прозрение ме хвърли в обятията на черна меланхолия и отчаяние, защото бях осъзнал стеснената природа на собствените си способности, заградени от високия плет на един интелект, твърде силен сам по себе си, ала лишен от магията на думите, от тягата на словото и от силата на страстта, поради което не можеше да постигне света на творческата реализация.

Току-що бях прибрал тези непоносими за мен писма и седях унил и осъзнал този болезнен факт, когато вратата се отвори и влезе Клия — усмихната и цялата сияеща.

— Дарли, какво правиш на пода? Защо си така оклюмал? Нима! В очите ти виждам сълзи. — Тя клекна до мен, самата нежност.

— Сълзи на гняв — казах и я прегърнах. — Току-що осъзнах, че не съм никакъв писател. И няма надежда да стана.

— Какво означава това?

— Че съм изчел писмата на Пърсуордън до Лиза.

— Срещна ли се с нея?

— Да. Кийтс пише някаква нелепа книга…

— Видях го преди малко. Върнал се е от пустинята за през нощта.

Изправих се на крака. Струваше ми се, че трябва веднага да го намеря и да разбера какво възнамерява да прави с книгата.

— Спомена, че ще се отбие у Помбал, за да се изкъпе — рече Клия. — Ако побързаш, сигурно ще го свариш.

Кийтс! Мислех си аз, докато бързах по улицата към апартамента на Помбал; той също имаше роля в този спектакъл на сенките, тази жива картина от света на творците. Защото винаги се намира някой Кийтс, който да тълкува, да остави калните си следи върху скромния объркан живот, от който творецът с толкова мъки улавя самотните заблудени бисери, дето единствени носят със себе си просветлението. След тези писма ми се струваше по-наложително от всякога хора като Кийтс да бъдат държани настрана, ако това е възможно, за да не си пъхат гагата в неща, които не разбират. Като журналист, осигурил си една романтична история (за твореца няма по-романтичен акт от самоубийството), той несъмнено си въобразява, че е напипал онова, което навремето наричаше „сензация“, „бомба“, „материал за милиони“. Мислех си, че добре познавам моя Кийтс, но разбира се, съвсем бях забравил да взема предвид хода на Времето, защото и Кийтс, като всички нас, се бе променил и срещата ми с него ме изненада така, както и всичко останало в този град след повторното ми завръщане.

Не открих ключа у себе си и позвъних на Хамид да ми отвори. Да, каза той, мистър Кийтс е тук и се къпе в банята. Тръгнах по коридора и почуках на вратата, зад която се чуваше шум на шуртяща вода и весело свирукане.

— Боже мой, Дарли, колко се радвам! — извика той, щом му се обадих. — Влез, докато се избърша. Казаха ми, че си се върнал в града.