Лоренс Даррелл - Клия

Под душа стоеше гръцки бог! Толкова се изненадах от тази промяна у него, че седнах върху клозетната чиния, за да поразгледам това… привидение. Кийтс беше почернял от слънцето в пустинята, а косата му бе изсветляла до бяло. Макар и отслабнал, той изглеждаше в страхотна форма. На фона на бронзовия загар и пепеляворусата коса живите му сини очи изглеждаха още по-сини. По нищо не приличаше на онзи Кийтс от спомените ми!

— Измъкнах се само за през нощта — обади се той с новия си отривист и самоуверен глас. — На лакътя ми се е появила една от онези ужасни пустинни рани, затова взех разрешение и ето ме тук. Нямам представа какво точно ги причинява, никой няма представа; може би е от проклетите консерви, с които се тъпчем в пустинята! Но два дни в Алекс 40 40 Съкратено за Александрия. — Б.пр. , една инжекция и готово! Проклетото нещо се изчиства! Дарли, много се радвам, че те виждам. Толкова неща имам да ти разказвам. Тази война! — Кипеше от ентусиазъм и добро настроение. — Боже, водата е същински балсам. Такова блаженство, че не ми се излиза.

— Изглеждаш в страхотна форма.

— Така се и чувствам. — И той се шляпна самодоволно по бедрата. — Страшен кеф е да се върнеш в Алекс, дори и за малко. Контрастите помагат да оцениш нещата по-добре. В танковете става толкова горещо, че се пържим вътре като в тиган. Подай ми питието, то ми е добър приятел.

На пода стоеше висока чаша с уиски, сода и едно кубче лед. Той разклати чашата и я допря до ухото си като дете.

— Чуй звъна на парченцето лед — извика възторжено. — Същинска музика за душата е този звън на лед. — Вдигна чашата, сбърчи нос и отпи за мое здраве. — И ти изглеждаш в добра форма — рече и в сините му очи заблестя дяволито пламъче. — Сега се обличам… скъпи ми приятелю, аз съм богат! Каня те на богата вечеря в „Малкия кът“. Никакво „не“, откази не приемам. Толкова исках да те видя, за да си поговорим. Имам новини.

Изтича на бегом до спалнята, за да се облече, а аз седнах върху леглото на Помбал, за да му правя компания. Доброто му настроение беше заразително. Не го сдържаше на едно място. Хиляди мисли и идеи бълбукаха у него и той гореше от нетърпение да ги сподели на мига. Изприпка надолу по стълбите като ученик, взимайки последните няколко стъпала на един скок. Още малко и щеше да затанцува по улица „Фуад“.

— Сериозно — рече той и така силно стисна лакътя ми, че ме заболя. — Сериозно , животът е прекрасен. — И сякаш за да демонстрира своята сериозност, избухна в звънлив смях. — А спомняш ли си навремето как мъдрувахме по кафенетата, изпълнени с тревожни мисли? — Очевидно включваше и мен сред хората с еуфоричен възглед върху живота. — Колко тъпи бяхме, как нищо не разбирахме. Като се сетя, направо ме е срам!

В „Малкия кът“ след дружеска препирня с един морски лейтенант успя да издейства ъгловата маса, след което сграбчи Меноти за ръкава и го изкомандва да донесе шампанско. Откъде, по дяволите, беше придобил тези небрежни и в същото време властни маниери, които веднага извикваха съчувствен ответ, без да има обидени?

— Пустинята! — каза той, с което отговори на незададения ми въпрос. — Пустинята, Дарли, пустинята, старче, е голямо нещо. Не може да се опише, трябва да се види. — От един издут джоб извади екземпляр на „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“. — По дяволите! Дано не забравя да я сменя. Иначе момчетата жив ще ме одерат. — Беше едно мърляво, измачкано томче с разръфани краища и дупка от куршум в оцапаната с машинно масло корица. — Това е цялата ни библиотека, а някое копеле се е избърсало със средните страници. Обещах да им донеса ново копие. Мисля, че има едно в апартамента. Помбал едва ли ще се разсърди, ако му го задигна. Сигурно ти изглежда нелепо, но когато няма бойни действия, си го четем на глас един на друг, докато се излежаваме и зяпаме звездите. Нелепо, скъпи, ала всичко друго е по-нелепо. И става още по-нелепо с всеки изминал ден.

— Говориш така, сякаш си щастлив — отвърнах му аз не без известна завист.

— Да — каза той тихо и най-неочаквано за пръв път тази вечер придоби относително сериозен вид. — Щастлив съм, Дарли. Нека ти доверя нещо. Обещай, че няма да изохкаш.

— Обещавам.

Наведе се напред и ми пошепна със светнали очи:

— Най-накрая станах писател! — И изведнъж се разсмя звънливо. — Обеща да не охкаш — предупреди ме той.

— И не съм.

— Тогава защо гледаш така презрително? Правилният отговор би трябвало да бъде едно мощно „Ура!“.