Лоренс Даррелл - Клия

— Това е тя — каза Лиза с развълнуван шепот, който опъна нервите ми със своята смесица от свирепост, огорчение и тържествуваща болка. — Виждаш ли я? Нашето дете. Но когато тя умря, той бе обзет от страшни угризения за онова, което преди ни беше носило само радост. Смъртта й го накара да се почувства виновен. И тогава връзката ни забуксува, от една страна, ала от друга, стана още по-здрава и напрегната. От този момент нататък ние бяхме обвързани от нашата обща вина. Често съм се питала защо трябваше да се случи това. Огромно, безбрежно щастие и после… един ден сякаш се спусна желязната решетка на вината .

Думата се стрелна като падаща звезда и угасна в тишината. Взех този най-злочест от всички нейни спомени и го поставих в студените й ръце.

— Ще взема писмата — казах.

— Благодаря ти — отвърна тя, вече замаяна от изтощение. — Знаех, че в твое лице ще намерим приятел. Ще разчитам на твоята помощ.

Затворих тихо входната врата след себе си, а подире ми гръмна мощен акорд от клавишите на пианото — един-единствен звук, който увисна в тишината, а вибрациите му заглъхнаха като ехо. Когато тръгнах между дърветата, зърнах Маунтолив, който се прокрадваше тихомълком към страничната врата на къщата. Не знам защо реших, че беше крачил нервно пред дома си, измъчван от всевъзможни страхове с вид на ученик, който чака пред директорския кабинет да получи отредения му брой пръчки. Прониза ме съчувствие към него като остра болка, умиление заради неговите слабости и заради възела, в който се бе заплел.

С удивление открих, че е още рано. Клия беше отишла в Кайро и не очаквах скоро да се върне. Отнесох малкото куфарче в нейния апартамент, седнах на пода и го разтворих.

В тихата стая на светлината на свещите започнах да изчитам личните писма на Пърсуордън, обзет от странно вътрешно предчувствие, от вълнение, което възбуждаше у мен по-скоро страх — какво ужасно нещо е да надникнеш в най-съкровените тайни от живота на друго човешко сърце. И това усещане не се уталожи, докато напредвах с четенето, напротив, задълбочи се и прерасна в нещо като опасение, паника, ужас от неизвестното съдържание на всяко следващо изречение. Писмата! Свирепи, жестоки, гневни, блестящи, невъздържани, пищни — разточителен, нескончаем поток от думи, прорязан на места от неумолими, изсечени като диамант образи, яростен самоанализ на отчаянието, угризенията и страстта. Разтреперих се и запелтечих, както би сторил всеки, изправен лице в лице с такъв велик майстор на перото. Съвършено слисан, изведнъж си дадох сметка, че в цялата ни литература няма писание, с което тези писма да бъдат сравнени. Каквито и други шедьоври да беше сътворил Пърсуордън, тези негови писма надминаваха всичко със спонтанно леещото се блестящо многословие. Това е истинската литература! Но и нещо повече — истинският живот, не някакво премислено изображение на действителността в определена форма, а трептящият живот и неговият неспирен поток с всичките му жалки, разкрасени от желанието спомени, с болките, ужасите и униженията. Тук илюзията и действителността се сливаха в едно-единствено ослепително видение на идеалната нетленна страст, загнездила се в писателския му мозък като черна звезда — звездата на смъртта! Огромната мъка и красотата, които му се удаваха с такава лекота — невероятното обилие на неговия талант ме изпълни едновременно с безпомощно отчаяние и радост. Неумолимостта и богатството на неговата проза! Сякаш думите се лееха от всяка пора на тялото му — ненавист, проклятия, стенания, сълзи на радост и отчаяние — всичко споено в задъханата музика на един език, усъвършенстван в изпитанията към преследваната цел. Тук, в тези листове, влюбените най-накрая бяха изправени лице в лице — с души, разголени до дъно.

В това странно и страшно терзание за миг зърнах истинския Пърсуордън — онзи, който винаги ми бе убягвал. Засрамен си спомних онези абзаци от ръкописа на „Жюстин“, които бяха посветени на него, на моята представа за него! От завист или подсъзнателна ревност аз си бях измислил един Пърсуордън, когото да критикувам. Във всичко, написано там, всъщност го обвинявах в моите собствени слабости, стигайки до напълно погрешни преценки като социален комплекс за малоценност например, от какъвто той никога не е страдал за разлика от мен. Чак сега, поглъщайки редовете, изписани от забързаното му решително перо, аз си дадох сметка, че поетическото или трансценденталното познание изключва чисто релативистичното познание и че неговият черен хумор не е нищо друго освен ирония, породена от загадъчните му знания, чието поле на действие беше отвъд онова на относителните факти. Не съществуваше отговор на въпросите, чрез които търсех истината. Той беше съвсем прав. Сляп като къртица, бях ровил из гробището от относителни факти, натрупани данни, късове информация, напълно изпускайки митическия смисъл, който лежи в основата на факта. И имах наглостта да нарека това нещо търсене на истината! Но какво можеше да ми отвори очите освен иронията в неговите бележки, която така дълбоко ме уязви. Защото чак сега прозрях, че всъщност иронията му не беше нищо друго освен обърната наопаки нежност! И когато видях Пърсуордън вече в тази нова светлина, разбрах, че в творчеството си той бе търсил нежността в логиката на нещата, в Пътя на нещата, не във формалната логика на силогизмите или в търговската марка на емоциите, а истинската същност на фактите, голата истина, намека , загатването… безсмислената шега. Да, шегата! Събудих се, прогледнах и изпсувах.