Лоренс Даррелл - Клия

— Клетият Телфорд — въздишаше от време на време в негово отсъствие. — Клетият Телфорд.

Снишеният му до съчувствие глас издаваше съжаление към човека, който бе достоен, ала безнадеждно скучен, сух и досаден.

Това бяха моите познати в службата през цялото уморително лято и общуването ми с тях беше напълно безпроблемно. Работата ми бе такава, че с нищо не ангажираше ума ми. Рангът ми беше съвсем скромен и не ме обременяваше с никакви социални задължения, защото нямах навика да се виждам с колегите си извън работното място. Телфорд живееше близо до плажа Рушди в малка извънградска вила, далеч от центъра на града, докато Маскелин поначало рядко напускаше мрачната си спалня на последния етаж в хотел „Сесил“. Ето защо всеки ден на излизане от работа аз с лекота загърбвах служебните си задължения, забравях за тях и се чувствах напълно свободен да се потопя в живота на града или по-точно в това, което бе останало от него.

Новата ми връзка с Клия също беше безпроблемна, вероятно защото и двамата нарочно избягвахме да дефинираме ясно отношенията си, оставяйки ги да следват извивките на собствената си природа, да изпълняват собствените си цели. Например аз невинаги оставах в нейния апартамент — понякога, докато работеше върху дадена картина, тя се нуждаеше от пълно уединение и откъсване от света, за да навлезе в темата, и тези интервали, които понякога продължаваха седмица или повече, изостряха и освежаваха обичта ни, без да я накърняват. Случваше се обаче след подобна уговорка случайно да се срещнем и тогава слабостта ни един към друг надделяваше и бързо подновявахме прекъснатата по споразумение връзка още преди да са изтекли въпросните три дни или седмица! Не беше лесно.

Понякога вечер се случваше да я зърна да седи самичка на малката тераса в кафене „Бодро“ и разсеяно да гледа в празното пространство. Скицниците й стояха неотворени пред нея. Притихнала неподвижно като заек, забравила да избърше от устните си малките мустаци от сметаната на виенското кафе! В такъв момент трябваше да мобилизирам цялата си воля, за да не прескоча дървената ограда и да я обвия с ръце, толкова силно този трогателен детайл възпламеняваше копнежа ми по нея; изглеждаше толкова невинна и простодушна, същинско дете. В такива моменти верният и пламенен образ на Клия любовницата изплуваше пред очите ми и изведнъж раздялата ставаше непоносима! И обратното, случваше се най-ненадейно (седнал в градската градина с увлекателна книга) да усетя как две студени ръце закриват очите ми и тогава бързо се обръщах да я прегърна и отново да вдишам аромата на тялото й през тънката, прохладна лятна рокля. Друг път, и то в моменти, когато си мислех за нея, тя като по чудо цъфваше в апартамента ми с думите: „Усетих, че ме викаш да дойда“ или пък „Изведнъж изпитах непреодолимо желание да бъда с теб“. Тези срещи на внезапно възпламенена страст носеха със себе си острото изживяване на бездиханност. Сякаш сме били разделени години, а не дни.

Нашето хладнокръвно самообладание по време на планираните раздели предизвика нескриваното възхищение на Помбал, който въпреки усилията си не можеше да направи друго в отношенията си с Фоска, освен да изпада в екстаз. Имаше вид на човек, който всяка сутрин се събужда с нейното име на уста. И първото нещо още призори бе да й телефонира, защото изгаряше от безпокойство, преди да се увери, че е добре — сякаш самото му отсъствие я излагаше на ужасни и неизвестни опасности. Официалният му работен ден с всевъзможните задължения представляваше за него страхотен тормоз. По обяд направо препускаше към вкъщи, за да я зърне. Справедливостта изисква да кажа обаче, че неговата привързаност намираше пълноценен ответ и чистотата на техните отношения напомняше поведението на двама старци. Ако му се наложеше да закъснее поради официален прием, тя изпадаше в трескаво притеснение. („Не, не неговата вярност ме притеснява, а безопасността му. Той шофира така невнимателно, нали знаеш.“) За щастие през този период нощните бомбардировки над пристанището действаха почти като вечерен час върху светския живот на града, така че двамата можеха да прекарват вечерите заедно, като играеха на шах или карти, или пък си четяха на глас. С удоволствие открих, че Фоска е деликатна и много емоционална млада жена, малко лишена от чувство за хумор, но за щастие, без онова самодоволство и превзетост, които очаквах да видя у нея, подведен от описанието на Помбал, когато се срещнахме за пръв път. Имаше живо, изразително лице, чиито преждевременни бръчки говореха за изпитанията й като бежанка. Никога не се смееше силно, а в замислената й усмивка се долавяше стаена тъга. Но тя беше разсъдливо създание и за всичко имаше готов отговор — умен и подплатен с житейска философия, всъщност притежаваше онова качество, което французите наричат esprit 37 37 Дух, характер, остроумие, (фр.) — Б.пр. и което с право ценят толкова много у жената. Самият факт, че терминът на нейната бременност наближаваше, превръщаше Помбал в изключително внимателен и любящ компаньон. Истината е, че по отношение на очакваното дете той проявяваше тихо самодоволство. Дали пък не се опитваше да внуши на хората, че то е негово, и по този начин да отвърне на онези, които шушукаха зад гърба му, че не поема никакви отговорности? Не можех да кажа със сигурност. В летните следобеди двамата с Фоска често излизаха на разходка с неговия катер. Тя сядаше на кърмата и отпускаше бялата си ръка в тихите води на пристанището. Понякога му пееше с кристалния си птичи глас, а той се прехласваше по нея, тактуваше си с пръст и на лицето му цъфваше изразът на добър семеен татко. Нощем прекарваха бомбардировките за предпочитане пред шахматната дъска — странен избор; но тъй като от зловещия тътен на оръдията Помбал получаваше главоболие на нервна почва, той бе изобретил шумозаглушители от цигарен филтър за ушите. Така и двамата постигаха тишината, която им бе нужна, за да се съсредоточат в играта на шах.