Лоренс Даррелл - Клия

И не само че не се засегнах, но на някои от заядливите му духовитости се разсмивах от сърце и тогава се улавях, че му отговарям мислено, като че стоеше отпреде ми и не пишеше, а направо изстрелваше в целта тези нелицеприятни за мен истини. „Копеле такова — измънках под носа си. — Само да ми паднеш!“ Сякаш ще дойде ден, когато ще имам възможност да коригирам впечатлението, което съм оставил у него, и така да си разчистим сметките. Но вдигайки глава, с болка установих, че завесата вече е паднала и той завинаги е напуснал сцената; спомних си осезателното му присъствие, навсякъде изникваше неочаквано, една необикновена смесица от силни страни и слабости, които образуваха загадъчния му характер.

— Какво толкова се подсмихваш? — попита ме Телфорд, винаги готов за шеговита размяна на чиновнически остроумия, стига да съдържат задължителния черен хумор.

— Чета една тетрадка.

Телфорд имаше едро тяло, винаги покрито със зле ушити дрехи, а под брадичката му неизменно се мъдреше синя папийонка на бели точки. Лицето му бе на петна и кожата му бе такава, че лесно се раздразваше от бръснача; ето защо по брадичката или под ухото често се белееше памуче, лепнато, за да спре кръвта. Винаги словоохотлив и преливащ от неуместно добродушие, той създаваше впечатление на човек във вечна война със собственото си, зле прилягащо му чене. Мляскаше, крякаше, гълташе хлабавите си пломби, преглъщаше шумно и се задъхваше като риба на сухо, докато бързаше да подхвърли закачките си, на които сам така се тресеше от смях, сякаш бе яхнал най-раздрънканата таратайка, а зъбите му тракаха като кастанети.

— Значи, старче, да се пукнеш от смях — току възкликваше.

Не беше неприятен за колега по стая. Работехме заедно в цензурата и макар задълженията ни да не изискваха големи усилия, той, бидейки стара кримка, с удоволствие ми помагаше и ме съветваше; аз пък обичах да слушам неговите повтарящи се до втръсване истории за „доброто старо време“, когато той — Малкия Томи Телфорд — е бил важна клечка и по ранг и власт е отстъпвал единствено на великия Маскелин, настоящия ни шеф. Винаги когато го споменаваше, казваше „нашия Бриг“ 36 36 Бриг — съкратено от бригаден генерал. — Б.пр. и доуточняваше, че отделът, който навремето бил Арабско бюро, е видял и по-добри времена, преди да бъде сведен до най-обикновена цензура, която да се занимава с потока цивилна кореспонденция в Близкия изток. Направо слугинска работа в сравнение с „шпионажа“ — дума, която произнасяше, като силно натъртваше всяка отделна сричка.

Историите за онези безвъзвратно отминали славни дни образуваха нещо като Омиров цикъл на чиновническия живот. Разказваше ги с тъжен, изпълнен с копнеж глас при всяка почивка между спешните задачи или в следобеди, когато някоя дребна несполука, като счупен вентилатор например, парализираше работата и правеше съсредоточаването ни невъзможно в тези душни сгради. Именно от Телфорд узнах за дългата междуособна война между Пърсуордън и Маскелин — война, която в известен смисъл бе продължила, вече на друго ниво, и между мълчаливия бригаден генерал и Маунтолив, тъй като Маскелин се натискаше да се присъедини към своята част и да се отърве от цивилните си дрехи. Това негово желание обаче беше осуетено. Маунтолив, както ми обясни дълбоко въздишащият Телфорд (жестикулирайки с напуканите си дебели ръчички, осеяни със синкави възли от вени като сини сливи в кекс), беше успял да се „добере“ до Военното министерство и да ги убеди да не приемат оставката на Маскелин. Трябва да кажа, че бригадният генерал, когото не виждах повече от два пъти седмично, създаваше впечатление на гневен човек, който вече не издържа да стои затворен в някакъв си цивилен отдел, когато недалеч в пустинята се водеха вълнуващи боеве, както впрочем би се чувствал и всеки истински войник.

— Разбираш ли, старче — рече Телфорд съвсем чистосърдечно, — има ли война, има и повишения, и то много. И нашият бригаден е съвсем прав да си мисли за кариерата, всеки на негово място би постъпил така. За нас е по-различно. Ние по рождение сме си цивилни, така да се каже.

Самият Телфорд беше прекарал много години в търговията със стафиди в Източния Левант и бе живял в такива екзотични места като Занте и Патрас. Съображенията му да пристигне в Египет бяха доста неясни. Може би е смятал, че животът в една голяма британска колония ще му бъде повече по сърце. Мисис Телфорд приличаше на угоена гъска, която използва бледомораво червило и носи шапки като игленик. Тя като че живееше единствено заради приема в посолството по случай рождения ден на краля. („Мейвис умира за банкети, особено официални.“)