Лоренс Даррелл - Клия

Но ако в административната война с Маунтолив засега победител нямаше, то утешения не липсваха, според думите на Телфорд, от които нашият Бриг да извлича тихо задоволство, защото и положението на Маунтолив не беше много по-различно от неговото. И тук той (Телфорд) „изхихика“ — думичка, която сам използваше често. Изглежда и Маунтолив копнееше да се махне от своя пост и дори на няколко пъти бе подавал молба да бъде преместен от Египет. За нещастие обаче войната се беше намесила със своята политика на „замразяване на кадрите“ и Кенилуърт, който не беше приятел на посланика, бе изпратен именно с тази цел — да съблюдава изпълнението на въпросната политика. И ако нашият Бриг беше закотвен поради интригите на Маунтолив, последният пък беше закотвен също толкова здраво от новоназначения съветник в отдел „Кадри“ — и двамата не можеха да помръднат от постовете си „за момента“! Телфорд потъркваше дебелите си пръсти, докато ми разправяше всичко това.

— Който гроб копае другиму, сам пада в него — заключи той дълбокомислено. — А ако питаш мен, по-скоро нашият Бриг ще успее да се измъкне, отколкото сър Дейвид. Помни ми думите, старче! — Кимнах тържествено в знак на съгласие и това му беше достатъчно, за да разбере, че съм схванал всичко правилно.

Между Телфорд и Маскелин съществуваше странна привързаност, която силно ме озадачаваше. Самотният едносричен войник и прочувственият многословен бивш търговец на стафиди — какво общо можеше да има между тези двамата? (Дори имената им върху списъка с дежурните упорито напомняха водевилен дует или пък — съдружници в достолепно погребално бюро!) Все пак аз си мислех, че връзката им се крепеше върху основите на възхищението, защото в присъствието на своя шеф Телфорд винаги проявяваше необяснима радост и дълбоко уважение, като неспокойно се суетеше около него и го гледаше право в очите в очакване на заповедите му и с надежда, че ще получи поне една похвална думичка. Сочните „да, сър“ и „не, сър“ изскачаха от ченето му на равни интервали като кукувичка от часовник. Странно, но в това угодничество нямаше нищо престорено. По-скоро приличаше на учрежденска любов, защото дори и в отсъствието на Маскелин Телфорд говореше за него с огромна почтителност и най-дълбоко преклонение, съставено — в равни части — от социално възхищение към ранга му и почит към неговия характер и възгледи. От чисто любопитство се опитах да погледна Маскелин през очите на моя колега, но не различих нищо повече от един неприветлив, ала добре образован войник с ограничени възможности и отривист, отегчен от света маниер на говорене с типичните акценти на частното училище за момчета. И все пак…

— Нашият Бриг е железен! — обичаше да повтаря Телфорд, и то така развълнувано, че аха и очите му да се насълзят. — Знае си мястото, знае си и цената. Никога няма да падне по-ниско.

Това вероятно беше така, но то не го издигаше в моите очи.

Телфорд имаше няколко незначителни лакейски задължения, които сам бе избрал да изпълнява за своя герой — например да му купува „Дейли Телеграф“ (обикновено отпреди седмица) и да го поставя върху бюрото на големия човек всяка сутрин. Беше придобил особена походка, докато прекосяваше излъскания под в празния кабинет на Маскелин (защото винаги пристигаше много рано на работа), сякаш се страхуваше да не остави следи след себе си. Направо се прокрадваше до бюрото. А нежността, с която сгъваше вестника и прокарваше пръсти по ръбовете му, преди почтително да го положи върху зелената папка с попивателна, ми напомняше съпруга, която гали току-що колосаната и изгладена риза на мъжа си.

Но и самият Бриг не се отказваше от бремето на това безкористно възхищение. Сигурно малко мъже могат да му устоят. Отначало бях озадачен от факта, че веднъж или два пъти в седмицата той идваше да ни посети, очевидно без да има предвид нещо конкретно, и тогава тръгваше бавно между бюрата ни, като току подхвърляше уж случайно по някоя безцветна шегичка — като лекичко, едва ли не срамежливо посочваше човека, към когото е отправена, с дръжката на лулата си. По време на тези визитации мургавото му лице на хрътка с гъста мрежа бръчки около очите никога не променяше изражението си, а гласът му не пропускаше нито една от добре премерените си извивки. Отначало, както вече казах, тези появявания ме учудваха, защото Маскелин въобще не беше веселяшка душа и рядко можеше да говори за нещо друго освен за предстоящите задачи. И тогава, един ден във фигурата му, която бавно лъкатушеше между нашите бюра, забелязах следите от подсъзнателно кокетство и веднага се сетих за начина, по който паунът разтваря като ветрило изпъстрената си с очи опашка пред женската, или за манекенка, която представя нови модели дрехи, крачейки напред-назад по подиума на модно ревю. Излиза, че Маскелин идваше тук, за да му се възхищават, за да разпери богатството на своя характер и начетеност пред Телфорд. Възможно ли бе това лесно завоевание да му дава онази вътрешна опора, която му липсваше? Трудно е да се каже. Ала личеше си, че разширените от възторг очи на прехласналия се по него колега му доставяха удоволствие. Сигурен съм, че това бе подсъзнателно — този жест на един самотник към единствения искрен обожател, когото бе успял да спечели в този свят и на когото можеше да отвърне само със снизхождение, втълпено му от неговото превъзходно образование. Тайничко той презираше Телфорд, задето не е истински джентълмен.