Не можех да очаквам, че ще си сложи превръзка на очите, за да мога да я любя на спокойствие! И все пак… като черните копринени чорапи, толкова потребни на някои мъже! Безглаголно изречение! За какво ли намеква този Пърсуордън?
Той страсти тъмни насади
у средните ни класи.
От прозата му куп беди
слетяха всички маси
и си пегаса нареди
с вонящите пегаси.
О, събуди се, Албион!
Колега Магаре, така нареченият живот е всъщност акт на въображението. Светът — който винаги си представяме като „външния“ Свят — се поддава единствено на себеопознаване! Изправен пред този жесток, ала необходим парадокс, поетът веднага установява, че са му пораснали хриле и опашка, за да може по-добре да плува срещу течението на непросветеността. Онова, което на пръв поглед изглежда като случаен акт на насилие, е всъщност неговата пълна противоположност, защото преобръщайки процеса, поетът обединява забързания, необмислен поток на човечеството с тихия, спокоен, неподвижен, безмирисен и безвкусен пленум 35 35 Изпълнено с материя пространство. — Б.пр.
, откъдето произтича и силата на собствената му тяга. (Така е, ама като го разбереш, боли!) Ако той изостави тази си роля, тогава губим всякаква надежда да се закрепим върху хлъзгавата повърхност на действителността и всичко в природата ще изчезне! Но този акт, това поетическо действие ще престане да бъде толкова необходимо, ако всеки го извършва сам за себе си. Какво им пречи, питаш ти. Ами природата ни е такава, че всички се страхуваме да предадем собствената си жалка и рационализирана нравственост, а поетическият скок, който аз препоръчвам, е необходим, понеже истината е от другата страна на пропастта. Изглежда страшно само защото ние отказваме да си признаем съществуването вътре в нас на ужасните готически фигури, които украсяват тотемните греди на нашите църкви — убийци, лъжци, прелюбодейци и така нататък. (Ала веднъж разпознати, тези маски от папиемаше падат.) Който дръзне да направи загадъчния скок към хералдическата реалност на поетическия живот, той ще открие, че истината има своя собствена, вградена в себе си етика. И затова не й е нужно да носи бандажи или други подпорни средства. В полусянката на този вид истина етиката може да бъде пренебрегната, защото тя е носещата греда, част от същността, а не просто спирачка или задръжка. Така трябва да се живее, а не само да се размишлява! О, колега Магаре, в очите на твоите „чисто литературни“ занимания, които са те обсебили, това сигурно звучи прекалено; ако обаче не обработиш със собствения си сърп своя край от хармана, никога няма да събереш реколтата в себе си и не ще изпълниш предназначението си тук, на земята.
Но как, питаш ме ти жално. Наистина, ето че вече ме хвана натясно, защото това нещо действа различно при всеки един от нас. Само се опитвам да ти кажа, че още не си достатъчно отчаян, достатъчно непоколебим. Някъде в самата сърцевина на нещата духът ти все още лежи ленив и отпуснат. Има и друго — защо да се бориш? Ако ще се случи, това, което има да се случва, ще стане по своя воля. Може би си прав да бездействаш, да изчакваш. Аз обаче бях прекалено горд. Усещах, че този жизненоважен въпрос трябва да го хвана за рогата, че това е мое право по рождение. За мен той трябваше да бъде акт на волята. На онези като мен бих казал: „Насилете ключалката, разбийте вратата. Излезте насреща на Оракула, предизвикайте го, оборете го, защото само така ще станете поети, бъдете дръзки смелчаци!“
Аз обаче добре съзнавам, че това изпитание може да дойде под най-различни форми, дори под такава чисто физическа форма като удар между очите или няколко реда, надраскани с молив на гърба на плик, небрежно оставен в кафенето. Хералдическата реалност би могла да нанесе своя удар навсякъде — под пояса или над него, за това правила няма. Но и без него загадката остава. Можеш да пропътуваш света, да колонизираш всичките му кътчета със стиховете си и все пак никога да не чуеш песента му.
Открих, че чета тези страници от тетрадките на Пърсуордън с цялото внимание и удоволствие, което заслужават, и без да се замислям, му простих, както ме бе посъветвала Клия. Дори точно обратното — стори ми се, че наблюденията му не бяха лишени от точност и колкото и саркастично да се бе присмял за моя сметка, критиката му беше съвсем основателна. Още повече че е полезно, както и здравословно, да се видиш описан с такава смразяваща откровеност, и то от човек, от когото се възхищаваш. Изненада ме не друго, а това, че въобще не бях уязвен от думите му, самочувствието ми не пострада от тях.
Читать дальше