Лоренс Даррелл - Клия

„Чули са ни.“

Някъде в мрака тънко и протяжно изви човешки лай и тишината мигом набъбна от сърдития тропот на човешки стъпки по прогнилия под. В издъхващия пламък на кибрита, като че някъде много далеч промъждука лъч светлина — сякаш в далнината на черното небе се отвори врата на пещ. А ето и гласовете, гласовете на мравки! Децата заизлизаха през нещо като люк или отвор в пода от мрак, облечени в овехтели, прокъсани памучни нощници. С пръстени на ръцете и звънчета на краката. Значи където и да отиде, около нея винаги ще звъни музика! Едно от тях носеше чинийка с вощеница. Носово подрънкваха край нас и с болезнена откровеност ни питаха какво искаме да ни предложат — изненадаха се, като видяха Жюстин да седи до викингската катафалка с полуобърната (и в този миг усмихваща се) към тях глава.

„Време е да се махаме“ — казах й тихо. А децата, тези ситни призрачета, воняха ужасно, освен това вкупом запротягаха тънките си ръчички към мен, вкопчиха се в кръста ми и взеха да мънкат и опяват. Ала Жюстин се обърна към едно от тях и рече: „Я донеси тук светлината, където всички ще можем да виждаме.“ Когато свещта бе донесена, тя кръстоса краката си по турски и с високия писклив глас на уличен глашатай взе да им говори напевно: „Наобиколете ме, благословени деца на Аллаха, и чуйте вълшебната приказка, която ще ви разкажа.“ Ефектът беше поразителен; те веднага наклякаха край нея като обрулени от вятъра капещи есенни листа и се скупчиха нагъсто. Някои дори се покатериха върху стария диван, като се побутваха и хихикаха радостно. И със същия богат и победоносен тембър, прогизнал от непролети сълзи, Жюстин заговори с глас на професионална разказвачка: „Чуйте ме, вий, правоверни, и аз ще ви разкажа приказката за Юна и Азис, за многото цветове на тяхната любов, за сполетелите ги нещастия и за злия Абу Али Сарак ел Маза. Едно време във великия халифат, когато много хора били обезглавени и многобройните армии поели в поход…“

Имаше нещо диво в поетичната красота на приказката, разказана на това място и по това време — кръгът от съсухрени личица, диванът, мъждукащата светлина и странният пленителен ритъм на арабския език със строгата стилизирана образност, с тежкия брокат на алитерациите, носово отекващите акценти и онова лаическо великолепие, от което очите ми се напълниха със сълзи — ненаситните сълзи! Такава пищна трапеза за душата! И тогава си дадох сметка колко постна е храната, която ние, съвременните писатели, предлагаме на прегладнелите си читатели. Епически контури — това притежаваше нейният разказ! Завидях й. Колко богати бяха тези малки просячета. Завидях и на публиката й. Да говориш, без да раздаваш присъди! Те потънаха като оловен отвес, изгубиха се сред богатата образност на нейния разказ. И човек можеше да види как истинските им душици изпълзяват като мишлета, а боядисаните маски, които допреди миг представляваха личицата им, се преобразяват в симпатични муцунки на удивление, страх, очакване и радост. В жълтеникавия сумрак на стаята това бяха лицата на една ужасна истина. И тогава лесно се виждаше как щяха да изглеждат на средна възраст — вещицата, добрата съпруга, клюкарката, опърничавата. Силата на поезията ги бе оголила докрай и бе оставила само естествената им същност да разцъфти, да се покаже върху личицата им и правдоподобно да изографиса върху тях същината на малките им недоразвити души!

Не можех да не й се възхищавам, задето ме дари с един от най-значителните и паметни мигове в живота ми като писател. Прегърнах я през раменете и седнах до нея не по-малко захласнат от децата и поех по сложните заплетени извивки на безсмъртната история, която лъкатушно се разгръщаше пред очите ни.

Ала когато приказката свърши, децата отказаха да се разделят с нас. Вкопчиха се в нея, искаха да продължи да им разказва, целуваха края на полата й и я умоляваха със сълзи на очи. „Няма време — отвърна им тя и тихо се усмихна. — Но аз пак ще дойда, милички.“ Те почти не обърнаха внимание на парите, които им раздаде, а продължиха да се блъскат край нас в тъмния коридор чак до потъналия в мрак площад навън. На ъгъла, преди да завием, погледнах назад, ала там почти не трепваха сенки. Сбогуваха се с нас с гласчета, които ни трогнаха до сълзи. Потънали в дълбоко, притаено безмълвие, двамата продължихме през порутения и покварен от времето град, докато стигнахме прохладата на крайбрежния булевард; дълго време останахме облегнати върху ледените каменни перила над морето, пушехме, без да разменим дума. Най-накрая тя обърна към мен лицето си, върху което се четеше убийствена умора, и прошепна: „Сега вече може да ме заведеш вкъщи. Капнала съм.“ Махнахме на един кабриолет, който едва се влачеше по улицата, скочихме вътре, после бавно и тържествено, като банкери след важно заседание, свихме по Корниш. „Предполагам, че ние всички търсим тайните на израстването!“ — каза тя, след което се разделихме.