Бари Хюгарт - Легенда за камъка

Монахът се опита да покаже някакво подобие на самоконтрол.

— Уважаеми господине — поклони се той, — аз съм нищожният абат на жалкия манастир в Долината на скръбта. Дали сте чувал за нашата долина?

— Та кой не е чувал? — отвърна Господарят Ли. Аз например не бях чувал.

— Цели векове живяхме в мир, обаче неотдавна един от моите монаси бе убит по ужасяващ и невероятен начин — рече абатът с треперещ глас. — Някой нахълта с взлом в нашата библиотека, а с дърветата и останалите растения се случиха неща, които не са за вярване.

След известно време монахът с усилие произнесе още няколко думи.

— О, Господарю Ли, Смеещият се княз е излязъл от гроба си! — прошепна.

— А, той открай време се заканвал, че ще се върне сред хората, но май не е бързал много-много — отвърна спокойно Господарят Ли. — Та колко време изкара в гроба си този свински отрок от благородно потекло? — попита.

— Седемстотин и петдесет години — прошепна монахът. Господарят Ли си наля още вино.

Князете нямат вкус към точността — отбеляза той. — Кое ви кара да мислите, че този е решил да възобнови игрите си?

— Видяли са го. Дори самият аз го видях да танцува и да се смее на лунна светлина заедно с престъпните си съучастници. Когато открихме тялото на Разногледия брат, от изражението на лицето му стана ясно, че и той преди смъртта си е видял Смеещият се княз. В ръката си бе стиснал ей това нещо, а при огледа на библиотеката установихме, че ръкописът е бил откраднат.

Абатът стеснително подаде на Ли Као къс от древен пергамент. Господарят Ли го стрелна с небрежен поглед, но след това застина. Нито един мускул на лицето му не трепна, но пулсът ми се учести. Знаех много добре какво изпитва, когато тялото му застива като камък, а очите му така потъват в бръчките, че лицето му започва да прилича на релефна карта на Китай.

— И какво още има? — попита спокойно Господарят Ли. Дребничкият монах беше сякаш пред припадък. Беше си спомнил нещо, от което очите му изпъкнаха, а гласът му почти заглъхна.

— Имаше и звук — прошепна той. — Не ми е по силите да го опиша. Половината от монасите не го чуха, но тези, до които той достигна, изгубихме волята си. Почувствахме, че сме длъжни да се отправим към източника му. Станахме свидетели на опустошение, което е трудно да се опише с думи. Звукът изглеждаше небесен, но опустошенията, които причини, трудно могат да се опишат с думи. Още тогава разбрах, че трябва незабавно да потърся най-големия разрешител на загадки в цялата империя.

Господарят Ли погледна опаката страна на парчето пергамент.

— Какво бихте могли да ми кажете за откраднатия ръкопис? — попита.

Абатът поруменя.

— За мое съжаление, не съм книжник. Не успях да разбера и дума — отвърна смирено. — Разногледият брат бе наш библиотекар. Той каза, че ръкописът е древен, но без особена стойност. Окачестви го като куриоз, който вероятно е трябвало да бъде пояснение към някакъв разказ.

— Какви бяха размерите му?

Монахът ги показа с ръце. Излезе, че свитъкът е бил дълъг около две педи и дебел около един пръст.

— Какво стана с тялото на Разногледия брат?

— В зимника ни бе останал малко лед, така че наредих да положат тялото му върху него — отвърна абатът. — Почитаеми господине, нашето братство е бедно, но вие навярно ще да сте чувал за княз Лю Пао. Веднага му изпратих писмо и той ще ни посети. Уверявам ви, че той ще заплати толкова, колкото…

Господарят Ли го прекъсна с жест.

— Това може би няма да е необходимо. Какво бихте рекъл, ако ви предложа своите услуги, като и разходите ми бъдат за моя сметка, само срещу този къс от ръкописа?

— Съгласен съм — извика абатът.

Вестта, че Господарят Ли ще се заеме със случая, имаше чудотворни последици. Малкото човече веднага се подмлади с двадесет години. Подробностите бяха договорени за броени минути. Абатът щеше да се завърне веднага в манастира си, а Господарят Ли щеше да се отправи към Долината на скръбта на следващия ден. Абатът си разкървави носа, когато на прощаване започна отново да бие чело в пода, но лицето му засия, след като се отправи към своите монаси с добрата вест. Господарят Ли го изпроводи с благожелателен поглед.

— Е, Воле, какво ще кажеш за тази история? — обърна се той към мен.

Очевидно имаше предвид парчето ръкопис, макар и чудесно да знаеше, че няма да ми е по силите да го разбера. В състояние съм да разчета единствено най-прости текстове, а този беше изписан със стенографските знаци, използвани от учените, при това от древните учени. Свих рамене.