Бари Хюгарт - Легенда за камъка

— Съжалявам, Воле, но този свински син се опита да ме нападне — рече Господарят Ли, гледайки с отвращение към тялото.

Искаше да каже, че човекът би трябвало да позволи да бъде убит по правилата, а не да се извръща така, че ножът, хвърлен от Господаря Ли, да среже вратната му артерия. Това бе убийство. От начина, по който човекът бе извадил нож, Господарят Ли не можеше да не е разбрал, че пред него се намира жалък любител. Не можеше и да не знае, че аз ще съм се стоварил върху глупавата му глава още преди да е направил и две крачки. Старецът ме погледна не без известно смущение, разтвори ръце, сетне сви рамене и ме придружи извън къщата, където отидох да взема повечко слама. Удивително е колко много кръв може да съдържа човешкото тяло. Щяха да ни потрябват поне четири наръча слама, за да почистим езерото, образувало се на пода.

Поне нямаше гости, които да ни досаждат. Присъстващите бяха изчезнали мигновено. Само след половин час щяха да разполагат със свидетели, готови да се закълнат, че в същата нощ са ги видели да поднасят приношения пред разположения на другия край на Пекин храм на Чу Чуан Шен, покровител на свинските касапи.

Господарят Ли коленичи до тялото.

— Нямам представа кой е — промърмори той. — Видях го в питиепродавницата и ми се стори, че отнякъде го познавам. Затова го и поканих.

Нямаше как да определим самоличността на убития. Поясът му бе натъпкан със златни монети. Господарят Ли огледа обезцветените нокти на пръстите му и каза, че е работил с киселини. Нямаше обаче вид на алхимик. В един таен джоб откри кесия от свинско черво, от която при натискане започнаха да излизат тънички облачета от някакво сиво вещество. Господарят Ли изсвири от удивление.

— Това е цяло състояние, Воле — каза. — Това е Дяволски чадър на прах, при това изключително чист, доколкото мога да преценя. Може и да не е най-хубавият, но е най-скъпият наркотик, който познавам. Направен е от лин чи, а гъби като тях не се срещат в естествено състояние в Пекин поне от сто години.

Не откри нищо друго интересно. Котката на Мин и вятърът отново ме приветстваха, когато излязох навън с бледия обезкръвен труп на рамо. Студеният въздух носеше уханието на дъжд. Малки черни облаци прекосяваха небето, а звездите примигваха като милион светулки. Луната наподобяваше жълтото платно на кораб, устремил се през синьо-черен океан към огромните облачни планини на запад, прерязвани от светкавици.

Никой не видя как влязох в изоставения от контрабандисти тунел, започващ от улицата, преминаващ под градското сметище и водещ към канала. Когато стигнах до него, небето вече бе почти напълно покрито от облаци и едва успях да различа кея и тъмната вода. Наблизо имаше големи камъни. Прикрепих няколко от тях с въже към краката на трупа и го положих във водата. Той безшумно изчезна под повърхността и отиде да прави компания на други. 1 1 Смисълът на тези думи не е ясен, макар и да звучат тревожно. Както е известно, томовете от втори до пети на пълните спомени на Вол Номер Десет бяха иззети и изгорени от имперската цензура. Макар и да се твърди, че тук-таме са оцелели отделни екземпляри от тях, това не е доказано.

Инцидентът бе приключил. По негласна договореност с Господаря Ли никога повече в разговорите си не засегнахме случая с мошеника, опитал се да мами в играта на зарове. Оставих поправката на покрива за следващия ден и уморено се отпуснах върху сламеника. Господарят Ли се зае с още една кана с вино и се вслуша в ромоленето на дъжда, сребристи капки от който падаха през двата отвора на покрива. При нозете му се образува малка локва. Последното нещо, което видях преди да затворя очи, бе как старият мъдрец се е втренчил в отражението си в дъждовната локвичка, блестяща като сребро на светлината на кандилото.

Събудих се с чувството, че се е случило нещо странно, сякаш през нощта някой бе снел някаква тежест от мен. Усещането ми, че предстои да се случи нещо важно, бе още по-силно от преди. Този път обаче очаквах да е нещо хубаво. Реших, че избликът на гняв на Господаря Ли, по време на който той извърши убийство, е изиграл ролята на някакво необходимо пречистване, макар и да не можех да си обясня защо. Както винаги в подобни случаи, той бе започнал да стене под тежестта на утринната светлина. Опитах се да облекча махмурлука му с помощта на топъл компрес от нарязаните корени на джинджифил. Ефектът му обаче не се почувства бързо, тъй като настроението на стареца си остана кисело.