Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Въпреки че от края на осемнадесети век нататък лечението на душевноболните постепенно става по-хуманно и към тях се проявява повече състрадание, настаняването в специални здравни заведения и тяхното описано по-горе „манипулиране“ там си остават водещите методи. Подобно на затворите и местата за полагане на принудителен труд, лудниците стават заведения, в които обществото настанява своите отклонили се от нормалния начин на живот членове. Приютите за душевноболни се превръщат в центрове за контрол по социален и полов принцип, където лудите да бъдат отделени зад високи стени от външния свят. „Що се отнася до [Робърт] Бъртън през 1621 г. — пише Рой Портър — за него лудницата си остава една метафора, но през 1815 г. за Специалната комисия към Камарата на общините на английския парламент тя вече се превръща в основно средство за решаване на проблема с лудостта (защото през тази година комисията води публично разследване в лудниците в страната; пак през 1815 г. са открити първите английски обществени заведения за душевноболни хора).“

В самия край на деветнадесети век, когато се появява науката психиатрия, се правят и първите по-задълбочени наблюдения върху същността на душевните заболявания, но и до днес лудостта си остава на практика твърде неизследвана материя. През 90-те години на деветнадесети век Емил Крепелин за първи път анализира менталните заболявания, като прокарва разделителна черта между афектната, или маниакално депресивна психоза, при която състоянието на пациента се характеризира с непостоянни емоционални смущения, от които той или тя могат евентуално да се възстановят, и по-сериозната и нелечима форма на заболяването, което той нарича деменция прекокс 14 14 ранна форма на слабоумие. — Б.пр. , а всъщност става дума за погрешно използване на термина „деменция“, който на медицински език означава прогресивно увреждане на мозъка, както и на определението „прекокс“ 15 15 преждевременен. — Б.пр. , защото заболяването не настъпва задължително в детско-юношеска възраст. Въпреки това Крепелин е прав, когато обръща внимание на сериозния характер на втората, описана от него форма на лудостта. Защото тя се характеризира с по-висока или по-ниска степен на самозаблуждение, халюцинации и обърканост на мислите. По-късно професор Ойген Блойлер от Цюрих ѝ дава ново наименование — шизофрения. При класификацията и диагностицирането на различните форми на ментални заболявания от времето на Крепелин до днес е направена огромна крачка напред и това ясно се вижда от дългия списък на здравни проблеми на личността, съдържащ се в последното издание на Американския диагностичен и статистически наръчник по медицина (1980).

И така, от тези изходни позиции ще трябва да започнем нашето изследване, посветено на лудостта на кралете. Историкът обаче се намира в твърде неизгодна позиция, защото сведенията, с които разполага, често са много оскъдни, а понякога и доста изопачени поради отдалечеността на времето на разглежданите случаи. Данните, които съвременните специалисти биха могли да получат за даден пациент — за молекулярната и функционална структура на мозъка му, за електромагнитната активност на мозъчните центрове, за ролята на неврохормоните, за промените в активността на ензимите и обмяната на веществата на клетъчно равнище, за реакцията на кожата, за специфичното движение на очите в сънно състояние и т.н. — не съществуват в случая с монарсите от миналото. Сведенията за тяхната лудост често са съвсем недостатъчни или направо неверни; източниците на тези сведения — недостоверни, а информацията — просто оскъдна. За да си проправи път човек в такъв труден терен, е необходимо да се разчита до голяма степен на научни хипотези и всякакъв друг вид предположения.

На практика лудите крале и кралици изглеждат жертви на обичайното протичане на менталното разстройство. Това душевно страдание може да е причинено от увреждане на мозъчните функции, настъпило най-често при раждане или от травми, понесени по-нататък през годините. Ако на човек се случи да развие дегенеративно заболяване на мозъчната кора, задръжките му могат напълно да отпаднат и той да стане склонен към агресивно поведение. Раната в главата, която през 1562 г. получава наследникът на испанския крал Фелипе II — Дон Карлос, може доста добре да обясни прогресиращия характер на неговото душевно разстройство, особено ако мозъкът е пострадал и по време на раждането му, което изглежда доста вероятно.