Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

За такива хора бихме казали, че в лудостта им има известна последователност, но те привеждат своите доводи, изхождайки от една невярна и изопачено предпоставена позиция, а понякога си служат и с псевдологически аргументи. В един от първите английски учебници по психиатрия се описва случаят на един човек, който мислел, че краката и хълбоците му са направени от стъкло, поради което се страхувал, че може просто да се счупи — един вид заблуда, от която са страдали например крал Шарл VI Френски и много други хора. В друг случай става дума за човек, който мислел, че е направен от масло и живеел в постоянен страх да не се стопи. В трети е описан мъж от Сиена, който не смеел да уринира, за да не наводни родния си град; за да му помогне, лекарят запалил къщата му, „където той се бил изпикал, като по този начин градът бил спасен“. Лудите са в състояние да действат и разсъждават като напълно нормални хора, като същевременно показват, че си дават сметка за своето състояние, но въпреки това в техните мисли и действия си остава един момент на ирационалност, с който здравият разум не може лесно да се примири или да се справи.

В практиката лудостта изглежда като чужда страна, чиито обитатели са също чужденци, било то постоянно или временно пребиваващи там. Като последствие от това отношение към тях през последните няколко столетия на лудите се гледа като на хора извън обществото. За лудия човек е може би най-правилно да се каже, че неговото схващане за действителността е променливо и непостоянно и че той лесно преминава границата между реалността и фантазията. Той гледа на света по един напълно объркан начин и понякога вижда едно калейдоскопично изображение, и то през специфично оцветени очила. Неговото въображение и начин на мислене са напълно деформирани. Той е емоционално нестабилен, люшкащ се между крайната възбуда и апатичната инертност, а понякога се отдава и на с нищо непровокирано насилие. Още през тринадесетото столетие лекарят Гилбърт Английски (Gilbertus Anglicus) описва характерните симптоми на лудостта по следния начин: потиснатост, липса на апетит, безсъние, главоболие, ирационални страхове (като например опасението, че небето ще се стовари върху главите ни) и халюцинации. Макар че с появата и развитието на психиатрията като наука се правят някои усилия за систематизация и рационален подход към поведението и начина на мислене на лудите хора, чудноватият начин на живот и отчуждението все още си остават основните симптоми на лудостта — както при селяците, така и при кралете.

Това обаче, което си остава загадка и предизвикателство — както за лекарите от онази отдалечена епоха, така и за нашите съвременници, — са причините за полудяването. Дали лудостта е болестно състояние, подобно на физическите страдания, причинено от заболяване на някакъв орган на тялото? Или пък е някакво последствие, породено от свръхестествени причини, нещо като мълниите, изпращани от боговете, или особен вид изпитание, изпратено от провидението Божие? Дали пък това не е просто вид морална травма, предизвикана от вътрешни противоречия в нашето съзнание? Този въпрос остава открит дори и за съвременните специалисти, които още не са достигнали до задоволителното му решаване.

Тези от тях, които се опитват да предложат някакво полуфизиологично обяснение, го търсят обикновено в областта на хуморалната патология 2 2 Болестни изменения в течните среди на организма — кръв, лимфа, тъканна течност. — Б.пр. . Тази хипотеза — още от времето на Хипократ през втората половина на пети век преди Христа, на Гален и Руф Ефески през второто столетие след Христа, та чак до Ренесанса и още по-късно — си остава с повече или по-малко непоклатим авторитет. Според нея лудостта, в качеството си на физическо страдание, е резултат от нарушеното равновесие в течните среди на организма, които определят темперамента на човека, както и характера на психическите или физическите болести, от които той страда. Испанският енциклопедист от седми век, Изидор Севилски, пише:

„Човешкото тяло е поделено между четирите основни елемента. В плътта се съзират характеристиките на земята, в кръвта — тези на водата, в дъха — тези на въздуха, а в жизнената му енергия — тези на огъня. Четириделната структура на човешкото тяло също представлява проявление на четирите елемента. В този смисъл главата се свързва с небето, а в нея са разположени двете очи — също както небето е озарявано от слънцето и луната. Гърдите се родеят с въздуха, защото генерират вдишването и издишването, приличащи досущ на полъха на вятъра. Коремът се свързва с морето, понеже в него се събират всичките телесни течности — както и морето прибира всичките води на земята. И накрая, краката, които могат да бъдат сравнени със земята, защото са сухи като нея. По-нататък трябва да се отбележи, че мозъкът е разположен в цитаделата на човешкото тяло — главата, както и Бог седи на небесата, за да наглежда всичко и да управлява от висотата на това си положение.“ (Patrologia Latina, XXXIII, col. 77–78; LXXXIII, col. 184–185)