Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Тази гледна точка не бива с лека ръка да бъде отхвърляна дори само заради това, че границата, която отделя психичното здраве от лудостта е толкова неуловима и неясна. Робърт Бъртън, който през 1621 г. пише своята „Анатомия на меланхолията“ (Robert Burton, The Anatomy of Melancholy), добре осъзнава това и казва:

И действително, всеки от нас притежава способността да преминава от света на нормалното в света на лудостта, макар и само за кратко да остава в неговото преддверие. Така става например, когато внезапно избухнем в гняв. И въпреки че е възможно посредством специални електрически импулси, насочени в мозъка, да предизвикаме чувства на гняв, какво всъщност предизвиква тези чувства ние все още не знаем. Затова не представлява изненада фактът, че анжуйските крале на Англия, известни с честите си изблици на гняв, понякога са били наричани „обзети от лудост“. „Той е един от малкото хора — пише живелият през седемнадесети век епископ Хол, — които не са подвластни на никакъв вид лудост.“ Чарлс Дарвин пък веднъж казва: „Баща ми твърди, че между нормалните и лудите има постоянно преливане, защото всеки понякога се държи като луд.“ В този смисъл и лекарят на Разколников от прочутия роман на Достоевски твърди, че „на практика ние всички много често се проявяваме като луди хора само с тази малка разлика, че хората, «които не са с всичкия си», са малко по-луди от нас нормалните. Напълно нормални хора едва ли въобще съществуват.“

Въпреки всичко това, да се твърди, че лудостта въобще не съществува, е малко в стила на Дон Кихот. Отделните нейни проявления могат да бъдат интерпретирани по много различен начин, но тя все пак съществува. Доколко това е болестно състояние, какви са неговите причини и възможно ли е някакво лечение, си остава спорен въпрос, но все пак лудостта е край нас, откакто свят светува. Като понятие, тя покрива един много широк диапазон от поведенчески особености. В единия край на спектъра се намират лудите мъже или жени, които напълно не са в състояние да се грижат за себе си и поради това трябва да бъдат затваряни в специални заведения, а ако проявяват и непровокирана агресивност, дори и да бъдат заключвани. В другия край на тази палитра се намират лица, които страдат от толкова безобидна форма на психоза или невроза, че според всички критерии и оценки те изглеждат напълно нормални. Все още учените не са постигнали единство и по един такъв въпрос например: дали психопатите или социопатите могат да бъдат смятани за луди в истинския смисъл на това понятие. Макар че психопатията не може да бъде класифицирана като лудост — нито от правна, нито от психиатрична гледна точка, едва ли може да има съмнение, че такива хора проявяват определени отклонения в поведението си като личности.

Лудостта по принцип се проявява като нарушение, изразяващо се в поведение, което по своя смисъл, насоченост и съдържание представлява отклонение от нормата. Елементите на това поведение варират невероятно много не само защото е много трудно да се определи съдържанието на понятието лудост, но и защото съществува един много широк спектър от прояви на анормално поведение. Най-видимата характеристика на лудия човек може да бъде неговата ирационалност. През тринадесети век в Англия юристът Хенри Брактън описва лудите като хора, които могат да бъдат оприличени на диви животни. Тоест лудите са зверове, на които им липсва човешки разсъдък. Така лунатиците — пише сър Едуард Кок по времето на крал Джеймс I — са хора, „които понякога са с ума си, а понякога не са… и затова, когато не са с всичкия си, се наричат non compos mentis 1 1 такива, които не владеят своето съзнание. — Б.пр. “. Томас Хобс, философ от седемнадесети век, пише в своето съчинение „Левиатан“: „Хората наричат лудост това да изпитваш по-силни и по-буйни чувства в сравнение с другите по отношение на каквото и да било.“ Пионерът в областта на психиатрията — Крепелин, стига до заключението, че ирационалността и ярко изразените чувства са отличителната черта на лудите хора. Но днес изглежда твърде опростенчески да се мисли, че ирационалността е най-видимата и непременно присъстваща характерна съставка на лудостта. Анализите на автобиографични съчинения на луди хора, направени от Рой Портър, показват, че лудите са в състояние да споделят своите мисли и чувства, а понякога дори проявяват истинско разбиране както за собственото си състояние, така и по отношение на заобикалящата ги действителност.