Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Целта на настоящото изследване е обаче доста по-ограничена: да проучи съдбите на владетели от миналото, които са били описани от своите съвременници като „луди“; да изясни характера на тяхната лудост и последствията от нея за историята на техните държави. Дали въпросните водачи наистина са били душевноболни, или определението „луди“ им е било прикачено от техните противници, за да обясни някои съществени недостатъци на тяхното управление или на техните характери? Ако те наистина са били умопобъркани, трайно ли е било тяхното душевно страдание, или се е появявало спорадично, или пък е било прогресиращо? Как се е проявявала тяхната болест по отношение на техните мисли и действия? Възможно ли е при ограниченията, които ни налагат несигурността на запазената информация и продължителността на изминалото време, да намерим обяснение за болестта и да проследим в кой момент от живота им е започнала, както и да поставим диагнозата? До каква степен преценките и решенията на такива владетели, политици и диктатори са били повлияни от тяхното физическо или умствено заболяване? И накрая, до каква степен личностните им проблеми са се отразили на водената от тях вътрешна, а евентуално и външна политика?

„Моля те, чичо — обръща се шутът към крал Лир, — кажи ми, шутът какъв е: благородник или буржоа?“ „Крал, крал“ — отговаря му Лир (III действие, 6-та картина). Доведен до обезумяване от стреса, който понася заради неблагодарността на своите дъщери — Гонерил и Реган, в агонията на обърканото си съзнание и с глава, окичена с диви цветя вместо със златна корона, Лир обяснява болестта си като „рана в мозъка“. Въпреки това той не престава да съзнава, че е крал:

Лир се сблъсква с парадокса, който стои пред всеки луд крал: възможно ли е да бъде примирена лудостта, която нарушава баланса на неговия ум, с дълга на управлението, представляващ сърцевината на всяка кралска власт и за който той носи лична отговорност.

Има и владетели, които до такава степен са умствено неуравновесени, че се налага да се откажат от отговорностите на властта и да се примирят с определянето на регент или на вицекрал, който да управлява от тяхно име. Такива владетели са Фридрих Вилхелм IV Пруски след здравословния колапс, който преживява през 1858 г.; крал Ото Баварски, братът на Лудвиг II, който по време на близо тридесетгодишното си управление е държан в пълна изолация; императрица Заудиту, или Юдит Етиопска, регент на която става бъдещият император Хайле Селасие; а също така и японският император Тайшо (Йошихито) — бащата на император Хирохито — в последните години от своето управление.

Но повечето от кралете, за които се твърди, че страдат от умопомрачение, или получават само временни пристъпи на болестта си, явно не са чак толкова луди, че да не са в състояние да изпълняват задълженията си на монарси. Но дори и крале с явно и постоянно влошаващо се умствено здраве, като например Шарл VI Френски и Кристиан VII Датски, продължават поне формално да бъдат начело на своите държави. Пристъпите на така наречената „невменяемост“ на Джордж III Английски са много редки и в продължителните промеждутъци от време той се проявява като напълно нормален владетел. Макар че и Хенри VI Английски проявява някои признаци на душевно разстройство, особено през последните години от своето управление, той е в критично здравословно състояние само в продължение на две години от цялото му тридесет и деветгодишно властване. Ерик XIV Шведски също преживява само един остър, но сравнително кратковременен пристъп на шизофрения, от който съвсем очевидно се възстановява.

Но какво да кажем за онези крале, които не са клинично луди, но страдат от известно умствено неравновесие и в някаква степен дават признаци за анормално поведение, които карат поданиците си да ги смятат за луди? В такива случаи ние очевидно се изправяме пред един проблем, който изниква неизбежно при всяко обсъждане на въпроса за нечия лудост и който трябва да решим за себе си, преди да се захванем с въпроса за лудостта на кралете. Този въпрос гласи следното: какво всъщност означава да си луд? Дали лудостта не е в по-малка степен болестно състояние, а преди всичко отклонение от общоприетите норми на мислене и поведение — нещо като продукт на моделиращите функции на общественото? Дали пък лудите не са хора, които са гледна точка към света и неговите проблеми, която се различава от тази на останалите техни съвременници, като по този начин се самоизолират от обществото и дори протестират срещу естеството на социалната среда, в която са принудени да живеят? „Това, което лудият изрича — твърди Рой Портър в едно свое много проникновено изследване («Социална история на лудостта» — Roy Porter, Social History of Madness. London, 1987, 38–39), — е твърде показателно; то представя света, погледнат под увеличително стъкло или даже е като огледален образ на всичко, което се отнася до логиката (и психологията) на нормалните членове на обществото. То поставя на фокус и на изпитание природата и границите, до които се простира рационалността, човечността и «разбирането» за нормалното.“ „Определянето на нещо като проява на лудост — добавя същият автор — е преди всичко социално обусловен акт, културологично построение… знак, който поставяме върху хора, които проявяват един твърде субективен като характеристика набор от сходства и различия спрямо нас, но които в основата си са или съвсем леко, или по-категорично «различни» или «особени».“