Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Един ден, вече в началото на 50-те години, когато Светлана започва да се готви за аспирантура в Академията за обществени науки, Сталин се позаинтересувал от дисертацията й. Долагат му, че темата й е „Развитие на напредничавите традиции на руския реализъм в съветския роман“. Сталин изхъмква, но нищо не казва. В автореферата към дисертацията, написан през 1954 г. (вече след смъртта на баща й), претендентката за научна степен „Кандидат на филологическите науки“ С. Й. Алилуева казва, че за разясняването на проблема й се наложило да се опре на редица становища на Сталин, изложени в „Икономически проблеми на социализма в СССР“. Издържаният в „правата вяра“, в духа на тогавашното време труд на Алилуева никак не подсказва за бъдещия остър поврат в светогледа на дъщерята на Сталин. Впрочем за дъщеря си той знае много по-малко, отколкото обикновените бащи.

Старите хора обичат внуците си. Отдават им цялата си обич, която не са успели да дадат докрай на децата си. Сталин не иска да вижда внуците си и половината от тях изобщо не познава. Човешките чувства, синовната, бащинската и дядовата обич са за него нещо чуждо. Диктаторът затова и става такъв, защото не само много придобива, но още по-много губи. Преди всичко от съкровищницата на общочовешките чувства. Изглежда, любовта към властта е затъмнила у него не само чувствата на баща и дядо, по и привързаността му към майка си. С. Алилуева си спомня, че майката на Сталин, неразглезена от вниманието на сина си и доживяла до гигантската му слава, на последната им среща му казала: „Жалко, че не стана свещеник!“

Трудно ми е да не се съглася с нея.

В залеза на живота си Сталин става още по-раздразнителен и нетърпелив. Обкръжението и дъщеря му си спомнят, че е имало случаи, когато запокитва телефонния апарат към стената и ругае най-просташки помощника или събеседника си. Нека да повторя: на стари години интелектът му се оказва напълно неспособен за проява и на най-обикновените човешки чувства. Ето още един откъс от книгата на дъщеря му „Само една година“. Тя правдиво отбелязва, че след като изпрати някого на смърт, веднага обръща гръб на нещастника и сякаш забравя за него. „На мнозина им се струва по-правдоподобно да си го представят физически като грубо чудовище, а той беше духовно, нравствено чудовище, което е много, много по-страшно…“ 88

Какво го е дразнело? Най-вероятно неограничената му власт, на която се е наситил вече. Можел е всичко. Но и всичко е опитал. И заедно с това при пълната безропотност на изпълнителите се е убедил, че дори абсолютната власт е безсилна. Например колко постановления и закони е одобрил, за да „ощастливи“ селяните, а ето че постоянно му докладват: добивите не се увеличават, спада продуктивността на животновъдството, много от колхозниците не си отработват минимума трудодни, роптаят, когато им орязват земята за лично ползване. Дали е разбирал, че властта му е безсилна в сравнение с обективните закони на битието? Трудно е да се каже. Това безсилие само го е дразнело. Може би се е дразнел и от това, че е започнал да разбира: историята съди не само победените, но и победителите? А дали старческото раздразнение през последните му години не го е напускало и защото все повече се е убеждавал в безполезността на усилията си да създаде нещо велико и вечно? Та нали искаше да остане завинаги велик! Цял живот се е клел във вярност към марксизма. Но дълбоко в себе си смята, че Маркс и Енгелс не са „очистили“ идеалите си от буржоазната, еснафската култура. Те прекалено често използват съмнителното понятие „хуманизъм“, „заземяват“ социалистическия идеал. А той внесе в марксизма готовност за революционно чудо, способност да се пожертва почти всичко днес в името на лъчезарното утре…

Диктаторът през целия си живот смята, че безбройните жертви са необходима, естествена, задължителна цена за вярност към Великата идея, за готовност максимално да се ускори реализирането й. Сталин никога не си е давал сметка, че човекът, народните маси за него са средствоза постигане на Великата цел, която в неговите очи изглежда съвсем другояче, не както са я виждали основоположниците на марксизма. Целите, идеята, идеалът за него са всичко. Но цели, крайно деформирани, изкривени от Сталиновото виждане. За постигането им е допустимо също всичко. За този безмозъчен революционен руски радикализъм още в началото на века известният мислител Сергей Булгаков пише: „Той прави исторически скок във въображението си и без да се интересува от прескочения път, втренчва погледа си само в светлата точка на самия край на историческия хоризонт. Този максимализъм проявява признаци на идейна екзалтация и самовнушение, сковава мисълта и поражда фанатизъм, глух към гласана живота.“ Мисля, че Булгаков много вярно е схванал един от източниците на революционния, но в крайна сметка трагичен руски радикализъм, който на свой ред се е превърнал в един от източниците за пренебрегване на всичко в името на Великата идея. Сталин се оказва последователен проводник на този максимализъм, превърнал се в престъпен под неговата диригентска пръчка. Колко мъдро и проницателно пише Булгаков: „Аз осъществявам своята идея и в нейно име освобождавам себе си от веригите на обичайния морал, аз си разрешавам правото да разполагам не само с имота, но и с живота и смъртта на другите, ако това е нужно за моята идея. У всеки максималист живее един такъв мъничък Наполеон на социализма или анархизма.“ 89