Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Стотици картини. Живопис, графика, акварел от Бродски, Василиев, Голяховски, Дени, Долгоруков, Кручина, Павлов, Соколов, Шестопалов и други известни майстори. Скулптури на Томски, Кьоних, Едунов. Плъзгайки поглед по безбройните ликове на човека с мустаци, Сталин не се чувства преместен в някакъв ирационален, преобърнат свят, а възприема това общо заслепение като признание за неговата гениалност.

„Вождът“ крачи бавно и спокойно покрай безбройните вази, албуми, ковчежета, статуетки и цял арсенал от оръжия — десетки пистолети, карабини, автомати… Преминава като пред строена войскова част през изложбата от подаръци и без да бърза, а както подобава на един земен бог, понася стареещото си тяло към лимузината, за да се усамоти отново зад назъбените кремълски стени…

Целият декември вестниците и списанията са изпълнени с приветствия, юбилейни статии и верноподанически излияния. Тече потокът от унижения на великия народ. Сталин смята това за естествено. Да, май че Кауцки, отколешният критик на болшевизма, се оказва прав по отношение на Сталин като личност. Още през 1931 г., когато започва да се съзижда сградата на единовластието, той не без ирония задава въпроса: „Какво още му остава на Сталин да направи, за да стигне до бонапартизма? Вие да не мислите, че нещата ще придобият своята същност, преди Сталин да се короняса за цар?“ 85Колкото по-внимателно се взира човек в онова, което беше, толкова по-дълбоко се убеждава, че за тоталната бюрокрация просто е нужен ако не император, то поне пръв консул. Бюрократичната система с формална демокрация като фасада не може да съществува без политическа фигура от категорията на деспотите.

За всичко направено от народа благодаряхме на Сталин, говорехме за „великото щастие“, което е донесъл на съветските хора, как ли не украсявахме всичките му „добродетели и благодеяния“. Дори императорите не са довеждали до такова унижение своя народ. Сталин не само не пресича пътя на това унижение, но го и подклажда. Стареещият „вожд“ олицетворява вече не социализма, а неговата голяма сянка. Разгледах толкова подробно честването на 70-ата годишнина на диктатора, защото в светлината на тази кулминация, на този апогей на цезарството особено нагледно изпъкват чертите на неговата историческа обреченост.

След юбилея Сталин започва да „капитулира“ още по-бързо. Високото кръвно налягане не го напуска денем и нощем. Но той не иска лекарите да го прегледат — просто не им вярва. Все още се вслушва в съветите и рецептите на академик Виноградов, но постепенно Берия му внушава, че „старецът е подозрителен“, и се опитва да прикрепи към „вожда“ нови лекари. Но Сталин вече не иска други ескулаповци. Когато научава обаче, че Виноградов е арестуван, от устата му излиза солидна ругатня, но не прави опит да се намеси. След отстраняването на академика престава да пуши. Иначе води същия нездравословен начин на живот — става късно, работи през нощта. Въпреки хипертонията продължава по стар сибирски навик да се пари в банята. На обяд, както винаги, си посръбва на малки глътки ароматно грузинско вино, избягва да взима лекарства. По съвет на Поскрьобишев гълта понякога някакви хапчета, преди ядене изпива половин чаша преварена вода, в която предварително сипва няколко капки йод. Страхува се да повери себе ви, своето здраве на лекарите. Не им се доверява, както не се доверява на никого.

Такава е съдбата на диктаторите. Да бъдат самотни, макар около тях винаги да се въртят много хора. Диктаторът сам се лишава от нормалните, обикновените човешки контакти; ласкателството, угодничеството, одобрителното кимане, умилкването, възхваляването от страна на обкръжението му само подчертават неговата самота сред тълпата. Славата, властта, могъществото така отчуждават Сталин от хората, че живеейки сред тях, той загубва способност за истински човешки отношения и чисти чувства. Някак си изведнъж връхлетялата го старост все по-често го кара да се връща в мислите си към миналото. На стари години това е най-достъпният разкош за всички. Без да се изключват и остарелите диктатори.

До голямата къща в Кунцево построяват за него още една, по-малка. В една от стаите иззиждат камина. Сталин се заседява за час, час и половина пред камината и наблюдава как се издигат и се срутват приказни замъци от разжарени въглени, как кървавочервените отблясъци от огъня в камината се отразяват върху кончовете на меките му ботуши. По-рано Сталин рядко потъва в празни размисли. Сега все по-често го дърпа, влачи го миналото. Тия дни се разпореди да направят две увеличени снимки на Надежда Сергеевна — едната, в рамчица, поставиха в кабинета му на бюрото, другата окачиха на стената в спалнята му. Дали с това не признаваше собствената си вина? Косвена или пряка? Като знаем сега какво е вършел Сталин, едва ли е изпитвал разкаяние. Той просто е преживял може би още веднъж оная студена ноемврийска нощ, когато се случва непоправимото. В живота нищо не може да се върне, но човек може да се пренесе мислено в онова завинаги отишло си време. Диктаторът вече не може само да действа. Дошъл е часът и на спомените. Той е постигнал всичко, но усеща, че все повече се приближава до чертата, от която няма връщане назад. За никого. За вождовете също.