Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

С. Круглов“ 64

Казарменият режим, насилието, административните методи не са в състояние не само да отстранят, но и дори да намалят престъпността. Надали Сталин е бил съгласен, че зачитането на закона, високата култура в отношенията и демократичността в социалната среда са способни успешно да се противопоставят на криминалните аномалии.

Противоречията, родени от самодържавието — абсолютната диктатура на един човек и лишаването на милионите от свобода, установяването на тотална бюрокрация и жизнената необходимост от социална активност, насаждането на единомислие и естествената потребност на масите от творчество — създават благодатна почва за бъдещите кризи. Това Сталин или не е искал, или не е можел да разбере. „Букетът“ от противоречията сякаш се вплита в ореола на триумфиращия тиранин. Той все по-настойчиво натиска идеологическите вместо икономическите лостове, без да вижда бавното, но непрестанно затихване на революционния ентусиазъм. Сталин залага на социалистическото съревнование и сковава по този начин творческата активност на масите; все по-често се обръща към изпитаните методи — заплахите, административните, директивните мерки. Никак не е случайно, че апогеят на култа към Сталин, намерил най-голямата си изява в отпразнуването на 70-годишнината на „вожда“, съвпада с така нареченото „ленинградско дело“. Триумфите на Сталин са свързани с насилие. Такава е закономерността на диктаторското самовластие. Дори при реализирането на големи социално-икономически програми му бяха нужни вътрешни „граждански войни“, макар и от регионален мащаб. След победата над фашизма Сталин пренася епицентъра на „вътрешната война“ в Ленинград.

Днес ние знаем, че убийственото постановление от 1946 г. относно ленинградските списания „Звезда“ и „Ленинград“ е прието по инициатива на „вожда“. Веднага след това постановление са анатемосани филмът на режисьора Луков и сценариста Нилин „Големият живот“ и операта на Мурадели „Великата дружба“, нанесен е удар по репертоарната политика на театрите. Сталин започва да надушва, че в областта на литературата и изкуството се появяват, макар и не явно изразени, опити за излизане извън рамките, наложени от партията, а следователно от него. „Вождът“ вижда в това заплаха за единомислието, а това означава, макар и в перспектива, и за единовластието. Неговият духовен свят черпи сили от системата непоклатими постулати и не може да се примирява със свободомислието. Гонитбата, предприета против Зошченко и Ахматова, става сигнал за обща идеологическа чистка. Ленинград, който още не се е оправил след свръхчовешките теглила, стоварили се върху него в годините на войната, е привързан към позорния стълб като идеен еретик. И то не без задна мисъл. По тоя начин Сталин предупреждава: щом няма прошка за героичния град на Ленин, то още по-малко ще бъде простено на всеки друг…

Във фонда на Жданов има едно голямо писмо на Вера Зошченко до Сталин.

„Уважаеми другарю Поскрьобишев!

Много Ви моля да предадете писмото на др. Сталин да го прегледа или, ако това ще го умори, предайте му накратко съдържанието.

8.IX.47 г.

Със сърдечен поздрав

В писмото, особено в началото, има редове, задължителни за онова време, които днес се четат с горчивина: „Най-голямата радост в живота ми е мисълта, че на света съществувате Вие, и най-голямото ми желание е да съществувате колкото е възможно по-дълго.“ По-нататък жената на писателя пише: „Скъпи Йосиф Висарионович! Аз бях буквално потресена от постановлението на ВКП(б) за списанията «Звезда» и «Ленинград»… Как всичко това е могло да се случи, та нали всички обичаха Зошченко. Признаваха го (Горки, Тихонов, Шагинян, Кузнецов, Майски). За никакво бягство от Ленинград не можеше да става и дума… Той през цялата зима на 44 година пишеше книга за партизаните. За никаква клевета и злобно оплюване в неговите книги не може и дума да става“. Безстрашната жена фактически отхвърля всички хули и обвинения по адрес на мъжа си. Защищавайки писателя, изпада в изблик на откровеност и говори за неща, които е пазела в тайна: „Той страдаше от тежка форма на психопатия и неврастения… имаше странни мании. Много се боеше да не полудее като Гогол. Почна да се лекува със самоанализ и… като че ли се излекува. Болестта го дари с талант на сатирик и в това е нещастието му. Но той не може да се подчинява на чужда воля, не може да пише по нечие нареждане.“ 65