Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Как са били изтръгнати тези признания, съобщава на 24 януари 1954 г. Турко, тогава още затворник:

„Никакви престъпления не бях извършил, не се смятах за виновен и не се смятам. Дадох показанията си в резултат на системните побои, тъй като отричах да съм виновен. Следователят Путинцев започна системно да ме бие на разпитите. Биеше ме по главата, по лицето, биеше ме по краката. Веднъж така ме би, че от ухото ми потече кръв. След такъв бой следователят ме пращаше в кариера, заплашваше ме, че ще премахне жена ми и децата ми, а мене ще осъдят на 20 години лагер, ако не си призная… В резултат подписах всичко, което поиска следователят.“ 68

Стари, изпитани методи, благословени от волята на диктатора. От този Сталинов пристъп на насилие загиват трима болшевики: братята Николай Алексеевич Вознесенски, член на Политбюро, и Александър Алексеевич Вознесенски, ректор на Ленинградския университет, и сестра им Мария Алексеевна Вознесенска — партиен работник. За това, че „делото“ им е било съшито с бели конци, свидетелства следният факт: главното обвинение срещу Вознесенска е било, че през 20-те години е споделяла възгледите на „работническата опозиция“. Впрочем, основание за реабилитирането й стават същите смешни изводи — „няма доказателства за това, че Вознесенска е споделяла възгледите на «работническата опозиция»“ 69. Ами ако ги е споделяла, какво? Такова беше тогава правосъдието… Сталиново.

Всички са разстреляни в Ленинград. Семин твърди, че според някои сведения А. А. Вознесенски бил държан в затвора още три месеца след присъдата (може би „вождът“ се е двоумил — през цялата война са работели заедно в Държавния комитет по отбраната; никой не е направил толкова много за развитието на икономиката като неговия заместник). А през декември по нечия заповед, разказваше ми Сергей Илич, откарват Вознесенски леко облечен с камион за Москва. По пътя или е замръзнал, или са го застреляли…

След ленинградската разправа вълните на насилието дълго още завличат хора в дълбините на неизвестността. Не само които са познавали осъдените, но и функционери от „органите“. Все пак понякога, по известни само на него причини, Сталин е проявявал „милост“. През октомври 1949 г. Круглов съобщава на диктатора:

„От 1943 г. генерал-лейтенант И. С. Шикторов е работил като началник на Управлението на вътрешните работи в Ленинградска област; от 1948 г. — в Свердловск. След арестуването на ленинградското ръководство Шикторов е върнат в Ленинград. Обаче, както ни се донася, «не очиства органите на Министерството на вътрешните работи от лица, които не внушават доверие». Шикторов е работел продължително време при старото вражеско ръководство на Ленинградска област.“ 70Предлага се Шикторов да бъде отстранен и заменен от Филипов. Сталин се съгласява да бъде отстранен, но нарежда да му бъде намерена друга работа. Крайно рядък случай. Обикновено всякакви такива доклади с предложения са завършвали трагично, без никакви уговорки.

„Вождът“ не може да търпи жертвеникът му да е празен. Свикнал е с насилието. Насърчават го безропотността на обречените, смиреното мълчание на партията и народа. Сигурно си е направил сметката: дори в най-високата точка на „чистките“ (в края на 30-те години) те са засегнали пряко само 3-4% от населението. Ами това нищо не е! Но затова пък колко послушна и управляема става човешката маса, очистена от заразата! В ония години не всички виждат, че нарастващата слава на „вожда“ се съпътства от конвулсиите на неговото насилие. Трудно се обяснява този пристъп на насилие. Раните на страната бърже зарастват. Вътрешното положение се стабилизира. Няма никакви опозиционни прояви. Сплотяването на народа около политическото ръководство, олицетворявано от Сталин, е напълно реално. Междунационалните отношения поне външно изглеждат здрави и трайни. Идеологическото влияние на партията няма съперник. И все пак въпреки тази спокойна обстановка Сталин, намиращ се на върха на славата си, продължава да прибягва до насилие. То избухва ту в някой регион, ту в една или друга социална група, ту в някое ведомство.

Прекарал четвърт век на върха на властта с помощта на насилието, Сталин не може вече да мине без него. Именно с това се обяснява специалното му внимание към органите на държавната сигурност и Министерството на вътрешните работи.

Берия, Круглов, Серов, Абакумов и други „дейци“ от тези ведомства редовно му докладват за положението в ГУЛаг (Главно управление на изправително-трудовите лагери), което е един от важните резервоари за безплатна работна ръка. Веднъж Маленков, влизайки при Сталин с поредния доклад, „принуждава“ диктатора да извърши „хуманен акт“. Слага пред генералисимуса справка, съставена от началника на ГУЛаг при Министерството на вътрешните работи на СССР Добринин. От нея става ясно, че в годината на седемдесетилетието на „вожда“ в лагерите и колониите има 503 375 жени.