Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Каква е цената на Сталиновото единовластие? Какъв е броят на жертвите му? Колко души са загинали без вина по волята на тирана и от създадената от него машина за репресии? Мисля, че абсолютно точен отговор никога няма да получим. Най-пълен отговор би могла да даде създадената от Върховния съвет на СССР Комисия за допълнително изучаване на материалите, свързани с репресиите през 30-те, 40-те и началото на 50-те години. „Тайните“ на диктатурата на Сталин са станали исторически тайни. Правени са много оценки от различни изследователи, в които се посочва общият брой на загиналите съветски граждани в годините на култа към Сталин. Въз основа на много, макар и необобщаващи, но така да се каже, „междинни“ показатели, които успях да открия в архивите, съм съставил следната статистика: „Революцията“ в селото от 1929 до 1933 г. струва на нашето селячество 8,5–9 милиона репресирани земеделци. Репресиите от 1937 до 1938 г. засягат 4,5–5,5 милиона съветски граждани. Но и между тези две големи „вълни“ ведомството на Ягода-Ежов не остава без работа; арестувани са около един милион души. След войната, особено в края на 40-те години, дори като се вземе предвид, че през 1947 г. е отменено смъртното наказание, значително се увеличават лагерите и броят на заточените и изселените, които образуват третата „вълна“. В нея се оказват 5,5–6,5 милиона души. Някой може да възрази: затваряни са били не само политически, но и криминални престъпници… Вярно е. Но и до смъртта на Сталин, дори по данни на Берия, 25-30% от изпратените в лагери са осъдени „за контрареволюционна дейност“ 75. Общо от 1929 до 1953 г. жертва на Сталиновите репресии са станали 19,5–22 милиона съветски граждани (без годините на войната). От тях не по-малко от една трета са осъдени на смърт или са загинали в лагерите и на заточение. Възможно е оценките ми да са прекалено предпазливи, но те се основават на документи. Допускам, че много неща не съм успял да науча.

Изглежда, това е най-страшното и чудовищно пиршество на насилието в историята на човечеството. Сталин винаги е бил верен на своето кредо, обявено от него в началото на диктаторството му: „Ние ще унищожаваме всеки такъв враг, дори и да е стар болшевик, ние ще унищожаваме целия му род, семейството му. Всеки, който със своите действия и мисли, да, и мисли, посяга върху единството на социалистическата държава, ще унищожаваме безпощадно.“ Думи на средновековен инквизитор. А нали те са се превръщали в насилие, нали са се превърнали в цялостна програма! Ето че е прав Шилер: „Злото семе дава вреден плод!“

След войната обществото не само се „вцепенява“ в социалнополитически план, но и придобива някои нови мрачни черти от бюрократичен и полицейски характер. Сталин успява да съчетае несъчетаемото — по всякакъв начин да поддържа показен ентусиазъм, жертвоготовност на милиони съветски граждани, повярвали, че ей сегичка, много скоро, веднага, зад най-близкия превал ще се изкачат на лелеяните сияйни върхове и едновременно с това са живели с постоянна заплаха от индивидуален или масов терор. Но… хората вярватна Сталин. Нищо чудно, че дни преди ареста Вознесенски дописва последните глави от новата си книга „Политическата икономия и комунизмът“. Дори той, един от най-просветените в ръководството, допуска, че обществото, водено от Сталин, се приближава към „светлото бъдеще“. А между другото, в определението на военната колегия при Върховния съд на СССР Вознесенски, осъден по четири члена наведнъж (58–1 „а“, 58–7, 58–10, ал. 2, 58–11) е обвинен, че „съставя и издава вредни трудове“ 76. Въпреки че академикът пише за комунизма, щом според „вожда“ е подозрителен, то и научното му творчество е „опасно“. Такава е логиката на диктатора, дал веднъж завинаги своя интерпретация на „идното комунистическо общество“.

Всички приемахме като нещо естествено главни двигатели занапред да станат силата, могъществото, безпощадността и вярата в единствения носител на истината. Разумът, човечността, верността към свободата и хуманизма, самата свобода се мержелееха нейде в мъглявото бъдеще. Нито в един учебник по философия, нито в една голяма монография не можеше да се намерят страници за демокрацията, за свободата и за правата на личността. Всичко се оказваше покрито с плесента на насилието, на всепроникващата класова борба. Николай Бердяев, един от оригиналните руски мислители, изгонен през 1922 г. в чужбина, наблюдава с болка как силата като идея ерозира всички други ценности. Още през 1930 г. той пише: „В руския комунизъм в съответствие с руския душевен тип победиха не толкова научните елементи на марксизма, колкото месианските му елементи — идеята за пролетариата като освободител и организатор на човечеството, като носител на висшата истина и на висшата справедливост. Но тази месианска идея е войнствена, агресивно-настъпателна и стремяща се към победа, идея, внушавана от надигащата се сила. Страдалческите, пасивно понасящите нещастията елементи на старото руско месианско съзнание тук съвсем не са изтъкнати. Месията пролетариат не е никакъв страдалец, не е жертва, а победил световен организатор, кондензатор на сила.“ 77