Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

„До председателя на Държавния комитет по отбраната другаря Сталин Й. В. През 1942–1943 г. по проектите на затворените специалисти от 4-и специален отдел на НКВД в завод №16 към Народния комисариат на авиационната промишленост са извършени следните работи с важно отбранително значение:

1. По проекта на П. В. Глушко са построени опитни реактивни двигатели с течно гориво РД-1, предназначени за монтиране на самолети като ускорители.

2. По проекта на А. М. Доброволски на базата на сдвояването на серийните мотори М-105 са построени мощни авиационни двигатели МБ-100 с излетна мощност 2200 конски сили и МБ-102 с излетна мощност 2425 конски сили…

3. Имайки предвид важността на извършените работи, НКВД на СССР смята за целесъобразно да освободи със заличаване на съдимостта особено отличилите се затворници специалисти… Моля за Вашите указания…

По-нататък следва списък на 35 затворници: Артишевски Л. В. (осъден на 10 години), Бегаш Б. Л. (10 години), Бережной Ю. М. (25 години) Бодня М. Е. (20 години), Брагин Д. Я. (10 години), Витка В. А. (10 години), Владимиров В. С. (10 години), Волф А. О. (10 години), Глушко В. П. (10 години) и други… Тази практика продължава много години. Сталин вярва, че интелектът е способен и в заточение да работи успешно за общото благо.

„Вождът“ не може да измени на себе си. Той искада решава всичко сам. Анализът на всекидневната му работа показва, че централизирането на властта още повече се е усилвало. Нито един проблем, дори да не е кой знае колко важен, не можело да бъде решен без Сталин. Обръчът на чудовищния централизъм задушава инициативата, убива живото творчество на масите, води до застой на обществената мисъл. Новото строителство, главно на предприятия от тежката промишленост, суровата парична реформа, използването на труда на огромен брой пленени германци и японци, намаляването на числения състав на противовъздушната отбрана на Москва, създаването на министерство на горското стопанство… Донесения за работата по проекта на новия танк Т-54, за отпускане на един грам радий за нуждите на научноизследователския институт, за изпращането на съветска делегация в Прага на конгреса на хирурзите, за откриване дом на съветската култура във Виена, за изпитанията на американските атомни бомби в атола Бикини и много, много други въпроси. Всичко това е трябвало Сталин лично да решава. Например Булганин и Голиков съобщават за „своеволието“ на маршал Жуков, който след един концерт удостоил със специална благодарствена заповед певицата Русланова и други артисти от московските театри… Сталин отмества листа без резолюция. Ето и един доклад на председателя на Съвета по въпросите на Руската православна църква при Министерския съвет на СССР Карпов за поредната сесия на Синода при Московския и на цяла Русия патриарх… Дреболии, казва си „вождът“.

Решавайки всекидневно десетки и десетки въпроси, големи и малки, важни и второстепенни, Сталин става буквално пленник на създадената от него система. Но иначе той не може и не иска. Вземе ли някой повече или по-малко самостоятелно решение без неговото одобрение или поне да е от неговото обкръжение, следва веднага остра реакция. Така става например с първия секретар на Ленинградския областен комитет на партията Попков, който прибързано се съгласява с организирането на общоруски търговски панаир в града на Нева без специално решение на Центъра. Тази негова постъпка е един от аргументите, потвърждаващи „антипартийността“ на ленинградското ръководство.

Прелиствайки уморено безбройните шифровани донесения, докладите и съобщенията, Сталин не без удовлетворение стига до извода, че е успял още преди своя юбилей да възстанови практически всички разрушени предприятия и да предприеме строителство на стотици нови. Икономиката се възражда с бързи темпове. По време на последния си разговор с Вознесенски той отново подчертава: в центъра на вниманието е тежката промишленост. Селското стопанство и стоките за широко потребление не са решаващ фактор. Финансовите и технологичните ресурси, както и по-рано, се концентрират преди всичко в промишлеността. Но и там растежът е главно количествен, а не качествен. В това време селското стопанство все повече деградира. Сталин едва ли е знаел, че колхозниците, лишени не само от паспорти, но и от всякакви стимули, работят единствено под заплахата от многобройни наказания и тегоби (трябва да отработят минимум трудодни, все повече нараства облагането с натурален и паричен данък върху всяко живо същество в стопанството, дори и върху всяко отделно плодно дръвче, намалява се земята за лично ползване и др.). Те са безправно съсловие, което нито може да протестира, нито да промени нещо. Цялата реколта на колхозите (обикновено слаба) се изземва срещу смешно ниско, символично заплащане. Младежта, без да подбира средствата, се опитва да напусне селото, пълни занаятчийските училища и се превръща в евтина работна сила по многобройните нови строежи и в дърводобива. Колективното стопанство не може да взима каквито и да било решения. Затова пък всичко се решава горе — от времето за започване на сеитбата до това кой да стане председател.