Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга втора]

Перото едва догонва мислите му:

„През 1937 г. бяха осъдени на разстрел Тухачевски, Якир, Уборевич и други изверги. След това се произведоха избори за Върховен съвет на СССР. За съветската власт гласуваха 98,6% от всички участници в гласуването. В началото на 1938 г. бяха осъдени на разстрел Розенголц, Риков, Бухарин и други изверги. След това се произведоха избори за върховни съвети на съюзните републики. За съветската власт гласуваха 99,4% от всички участници в гласуването. Пита се, къде тогава са признаците на «разлагане» и защо това «разлагане» не се отрази на резултатите от изборите?“ 3

Нощната логика на Сталин е като него „желязна“. „Вождът“ вярва в своите антиистини.

Сталин никога не е бил разтревожен от мъките на разкаянието. Разкаянието, както впрочем милосърдието и състраданието са му съвсем непознати. Вглеждайки се по време на нощната си работа над доклада в близкото минало, Сталин вероятно е почувствал не само справедлив гняв и тъжен укор. Не може да не е усетил и опасността, която неволно е засилвал толкова, колкото е отслабвал през последните години „първата земя на социализма“.

Сталин остава с впечатлението, че извършената кървава чистка в партията и в страната стабилизира обществото. Въпреки многото обективни признаци за отслабване на партията, за отъняване на интелектуалния пласт от партийни, технически и военни кадри, за по-дълбоко проникване на административно-директивните методи в живота на обществото Сталин продължава да смята (и посочва това в доклада си пред XVIII конгрес на партията) за исторически оправдан курса към „ликвидиране на троцкистките и другите двуличници“.

От началото на 1939 г. Сталин насочва главно вниманието си към външнополитическите проблеми. Макар че е прието да се смята, че Втората световна война започва на 1 септември 1939 г. с нахлуването на фашистка Германия в Полша, Сталин е на друго мнение. И това донякъде е оправдано. Япония продължава завоевателните си операции в Китай, Италия напада Абисиния и Албания, извършена е широка германско-италианска интервенция против републиканска Испания. Германия окупира Австрия, а буквално по време на XVIII конгрес на ВКП(б) анексира Чехия и погледнато откъм фактическата страна, Словакия. Светът е подпален от няколко места. И Сталин пита: а с какво да си обясним системните отстъпки на много държави пред агресорите? Сам задава въпроса и сам отговаря: „Главната причина е в отказа на повечето неагресивни страни, преди всичко на Англия и Франция, от политиката на колективна сигурност, от политиката на колективен отпор спрямо агресорите, в преминаването им към позиция на ненамеса, към позиция на «неутралитет».“ 4

Когато по време на заседание на XVIII партиен конгрес Сталин научава, че Германия е заграбила Клайпедската литовска област и че чехословашкият президент Е. Бенеш е подписал берлинския протокол, провъзгласяващ ликвидирането на чехословашката държава, той нарежда да се протестира енергично в Берлин. В нотата на народния комисар на външните работи Литвинов, предадена на германския посланик в СССР Ф. Шуленбург, се осъжда с остри изрази германската акция и се довежда до знанието на ръководителите на райха, че съветското правителство „не може да признае включването на Чехия в Германската империя, а също в една или друга форма и на Словакия“ 5.

В обстановката на разгарящия се световен пожар трябва да се намери стратегия, която ще позволи да се реализират социално-икономическите планове и заедно с това ще осигури надеждна защита на страната. По думите на Сталин привържениците на политиката на ненамеса са подхванали „голяма и опасна политическа игра“. И Съветският съюз е принуден да участва в тези политически маневри с твърде неясен финал. В обичайния тесен кръг, където на няколко пъти е поканен и Литвинов, се обсъжда въпросът: по какъв път да се върви при създаващата се обстановка? „Медените месеци“ на народните фронтове в Европа са свършили. Революционната вълна се е разбила в милитаристичните и шовинистичните бариери на буржоазията. Европейският континент е притихнал в предчувствие, че всеки момент ще го залеят танковите армади на Хитлер. Драмата на гражданската война в Испания отива към края си, републиката агонизира. Марксистките партии, много от които са разгромени или са преминали в нелегалност, гледат с надежда към Съветския съюз. Влиянието на Коминтерна значително отслабва. И ще кажа направо: огромен дял от вината за това се пада на Сталин. Фактически той налага на Коминтерна политиката на ВКП(б), упражнява безапелационен диктат върху международния съюз на комунистите и го дискредитира с това. Трагични, тежки и престъпни са репресивните му действия спрямо негови дейци. Страшното „гребло“ на терора „проскубва“ Коминтерна и дъщерните му организации — Комунистическия интернационал на младежта (КИМ), Червения интернационал на профсъюзите (Профинтерн), Комитета за международна работническа помощ. Особено пострадват ръководителите на комунистическите партии в Австрия, Унгария, Германия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Финландия и Югославия, обявени в своите страни извън закона. Интернационалисти, потърсили убежище в Съветския съюз от преследванията на реакцията в своята родина, попадат между зъбците на наказателната машина. Списъкът на репресираните е дълъг. Ще изброя само няколко имена на загинали в годините на Сталиновото беззаконие: членовете на ръководството на Германската комунистическа партия Г. Ремеке, Х. Еберлайн, Г. Нойман; на Полската комунистическа партия Е. Прухняк, Ю. Ленски, М. Кошутска; генералния секретар на Комунистическата партия на Гърция А. Контас; видния деец на Иранската комунистическа партия А. Султан-Заде; дейците на Югославската комунистическа партия М. Горкич, В. Чопич и М. Филипович; на Финландската комунистическа партия А. Шотман и Г. Ровио. Загиват видният деец на международното комунистическо движение Бела Кун, швейцарецът Ф. Платен — близък приятел на Ленин, унгарецът Л. Гавро (награден с два ордена „Червено знаме“ за проявено мъжество в годините на гражданската война), българинът Роман Аврамов, удостоен с орден „Ленин“, финландецът Е. Гюлинг и много, много други. Особено цинични са действията на Сталин спрямо Полската комунистическа партия. Последният член на Политбюро на Полската комунистическа партия е арестуван през септември 1937 г. Когато на „вожда“ показват проекта, на постановлението на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) за разпускане на Полската комунистическа партия заради това, че в нея уж „се разпореждат агенти на полския фашизъм“, Сталин реагира твърде красноречиво: „С разпускането закъсняхме кажи-речи две години. Разпускането й е нужно, но според мене не бива да се публикува в печата.“ Тук му е мястото да кажа, че постановлението не е обсъждано на заседание, а е прието с допитване при участие само на шест от деветнайсетте му членове.