Дмитрий Волкогонов: Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга втора]

Ето например В. И. Михайлов, ръководител на строежа на Двореца на съветите. Идвал е при него един или два пъти заедно с архитекта академик Б. М. Йофан, изслушваха препоръките му във връзка с проектирането и разгръщането на строителните работи. Помни И. Е. Любимов с това, че обикновено един от първите му рапортуваше за преизпълнението на плана от предприятията на леката промишленост. Погледът на „вожда“ дълго не може да се откъсне от реда, на който е написано „А. С. Енукидзе — секретар на Президиума на Централния изпълнителен комитет на СССР“. Нали бяха приятели, а пък виж го какъв потаен се оказа… А ето я и цялата „компания“ от завеждащи отдели на ЦК на партията — К. Я. Бауман, И. Я. Пятницки, Я. А. Яковлев, А. И. Стецки… Как се променят хората! Яков Аркадиевич Егщейн, когото, кой знае защо, наричаха Яковлев, така добре работеше в годините на колективизацията, а изведнъж „кривна“. Сталин си спомня, че няколко пъти го е канел на обяд, а това е белег на особено благоразположение. Стецки умееше да работи с писатели и артисти, но не успя да спечели доверието му. Излиза, че предчувствието не го е излъгало — враг е бил… Погледът на Сталин се препъва в името на М. Л. Рухимович, народен комисар на отбранителната промишленост. С него се е срещал много пъти: упорит, изпълнителен човек, но се оказа, че се е забъркал в някакви връзки с троцкистите… А ето го и Л. И. Мирзоян, първи секретар на ЦК на КП (б) в Казахстан. Не го познава добре, но си спомни, че след обсъждането на кандидатурата му даде съгласието си да бъде „избран“.

„Вождът“ взема молива и подчертава имената на бившите членове и кандидат-членове на Политбюро — Я. Е. Рудзутак, С. В. Косиор, В. Я. Чубар, Н. П. Постишев. Добре че навреме разгада тия хора — те щяха да бъдат опасни не само за партията, но и за него. В паметта му изплуват писмата им с молба да се изяснят нещата, да се прояви милосърдие, да се вникне в дейността на НКВД, където по тяхно мнение „са свили гнездо банда провокатори“.

Прелиствайки, списъците, Сталин забелязва, че след повечето имена веднага след инициалите Поскрьобишев е написал с молив буквите „в.н.“, а тук-таме е поставил и някаква дата. Колкото до датата, Сталин веднага разбира какво означава тя — кога е изпълнена присъдата или просто кога е умряло лицето. Не може да схване смисъла на буквените знаци, но когато погледът му пада върху името на Я. С. Агранов, се досеща: „в.н.“ значи „враг на народа“. Да, Агранов, неговият стар другар, разстрелян преди една година, също се оказа народен враг… И пред очите на „вожда“ се зареждат имената на тия, които не са вече между живите: К. В. Уханов, Б. А. Семьонов, С. С. Лобов, Б. П. Шеболдаев, И. П. Румянцев, М. М. Хатаевич, Н. Н. Демченко, Д. Е. Сулимов, Ш. З. Елиава, Н. М. Голодед, А. К. Лепа, Г. Н. Камински, Н. М. Попов, И. А. Зеленски, А. С. Булин, Н. Ф. Гикало… Сталин се замисля: „Ами кой тогава е останал?“ Но спомняйки си, че почти триста от делегатите на XVII конгрес са гласували против него, се успокоява: тия са били…

Сред делегатите на конгреса е имало и твърде много скрити врагове. А нали почти всички те са влезли в партията още преди революцията или в годините на гражданската война? Прелиствайки списъците, Сталин навярно си е рекъл: „Явно, не са били готови да живеят при социализма!“ Тия хора навеки са замлъкнали. Те нищо не могат нито да кажат, нито да помислят за поредния конгрес, за нарастващата опасност от война, за това, че не бог, а той, другарят Сталин, е техният върховен съдия.

Сякаш като продължение на нощните си размисли на другия ден Сталин ще каже на Г. М. Маленков, когото все по-често и по-често вика при себе си и на когото възлага най-различни отговорни задачи: „Мисля, че се очистихме доста добре от вражеския баласт. Нужни са пресни сили, нужни са нови хора в партията…“

На партията са нужни нови хора. Още повече че след XVII конгрес числеността й спада на 330 хиляди души. Добре беше провел операцията по отстраняване на многобройните „врагове“! Не ще й дума, че без да се увеличи броят на преданите му комунисти, няма да може да се залови за дръзката и фантастична задача да бъдат изпреварени главните капиталистически страни и в икономическо отношение. Но на партията и е нужно ново, младо, сталинско попълнение… И още през 1939 г. са приети над един милион кандидат-членове на ВКП(б). Или, както открито се пише и говори, партията става все повече „сталинска“.

Връщайки се към доклада, Сталин вписва в текста още едно новоредие: „Някои писачи от чуждата преса дърдорят — ниже буквите четливо и с голям наклон «вождът», — че очистването на съветските организации от шпиони, убийци и вредители като Троцки, Зиновиев, Каменев, Якир, Тухачевски, Розенголц, Бухарин и други изверги е «разклатило» съветския строй, внесло е «разлагане». Тези блудкави бръщолевения заслужават само да им се надсмеем.“