Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Влез.

Тя бе коленичила до купчина бежови и сиви копринени чорапи. Нарочно, нарочно си съсипваше живота. Но как да я защити от самата нея? Понякога успяваше, само той. А сега си отиваше.

— Говорих с татко. — Тя вдигна глава. — Нареди ми незабавно да напусна къщата.

— Незабавно?

Тя все така стоеше на колене, но ръката й бе изпуснала чорапите, които държеше.

— Нормално. — Той сви рамене. — Ти беше права. Повече нямам какво да правя тук.

— Незабавно — повтори тя, полуотворила устни, вече не скована, а изцяло отдадена на благотворната топлина на гнева си. — Какво ще стане с теб?

— Лесно ще си намеря работа. Междувременно ще се настаня у Марсел. — Приближи се до нея, докосна рамото й. — Не съм искал да ти причиня болка.

Тя прекара ръка през косите си, откривайки умореното си чело.

— След като смяташ, че постъпваш правилно…

Той бавно слезе по стълбите. „Това исках. Няма за какво да съжалявам.“ Тя стоеше горе, коленичила пред купчината чорапи, сама. Направих го. Но направих и нещо друго, а не исках да страда. О! Не желаех смъртта ти. Ето я просната на леглото с инертни клепачи; жълтите коси на възглавницата вече имат вид на увехнали цветя. Ще видя ли отново очите й живи? Той казваше: „Няма за какво да съжалявам“. Безумец! За всичко трябваше да съжалява; злодеянието е навсякъде, непоправимо, необяснимо — злодеянието на съществуването. „Няма за какво да съжалявам.“ Трескаво си повтаряше тази отчаяна утеха, опитвайки се да одобри стореното, и въпреки това усещаше тежестта, която го дърпаше назад и която не се различаваше от самия него. Мислеше ядно: „Човек би трябвало нищо да не оставя след себе си“.

— Човек винаги оставя нещо след себе си — каза Марсел. — Затова начинанието ти ми изглежда толкова необосновано.

— Но в начинанието ми няма нищо необикновено — каза Жан. Седеше на натъпкания със стърготини скърцащ диван и държеше в ръка чаша ракия. — Всичко, което искам, е да започна живота си, без да разполагам с повече шансове от другите, и да притежавам само това, което човек може да спечели със собствени сили.

— Собствени сили — каза Марсел. — Лесно е да се каже.

Той огледа Жан от главата до петите.

— Да — каза Жан. — Баща ми е платил за този костюм, за тези обувки. Той плати и чиракуването ми. Но никой никога не тръгва от нулата.

— Нали и аз това казвам — усмихна се Марсел. Усмивката му разкриваше сивите му зъби и дълбаеше дълбоки бръчки в крокодилската му кожа. — Ако беше само костюмът! Но културата ти, приятелствата ти, здравето ти на добре хранен млад буржоа. Не можеш да се отървеш от миналото си.

— Когато поживея няколко месеца като истински работник, то няма да тежи много.

— Винаги ще съществува бездна между работника и теб — ти избираш свободно участ, която му е наложена.

— Така е — призна Жан. — Но поне ще съм направил каквото мога.

Марсел сви рамене.

Не ми се струваше, че усилието ми е толкова нелепо — животът ми коренно се промени. Наистина бях заличил името си, лицето си и в печатницата на „Кутан и синове“ бях работник като всички други. В осем часа прекосявах сивия двор, в който бяха струпани пакети хартия, покрити с платнища — всеки ден. Работниците не се обръщаха след мен, майсторите не ми се усмихваха; заставах пред машината, оглеждах я внимателно — аз отговарях за нея; и започвах да тракам по клавиатурата. „Истина е. За цял живот!“ Когато свалях престилката си, то не беше, за да се прибера в салона, обточен с коприна на лалета. Преминавах с автобуса по тъжните улици на Клиши, озовавах се в стая, в която се разнасяше миризма на кухня и на пране, тясна стая, с газов котлон в единия ъгъл и умивалник в другия. „Не е много весело“, казваше майка ми. Но на мен ми харесваше жилището ми да е сведено до точните ми човешки мерки: шест повърхности, необходими, за да се построи куб, една дупка, откъдето да прониква светлина, още една, през която да влизам.

— Сигурно си щастлив — казваше ми Жак.

— Много съм щастлив.

Той често идваше да ме чака на излизане от печатницата; вечеряхме в малък ресторант с фиксирани цени; той откриваше поезия в хартиените покривки, в запушените солници, в чашите със следи от пръсти и дори във вкуса на гранясало, който за мен вече беше неизменният вкус на всяка храна. Сядахме на дървените столове в кварталните кина, пиехме червено вино в кръчмите. Той ме разпитваше:

— Не ти ли е трудно да се приспособиш? Наистина ли другите те приемат като равен?