Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Искаш ли кренвирш?

— Не — отвърна Жак. — Онези ледени кафета ми убиха апетита.

Плъзнах ръка в чекмеджето на скрина. Под кърпите за нос и ризите лежаха двата револвера — този, който бях купил със спестените си пари, и онзи, който Жак бе свил от баща си. Проверих предпазителя. Бях придирчив, не исках нищо да оставям на случайността.

— Дръж — казах. — Не го вади, освен ако не си истински застрашен. Онези господа с радост ще повторят номера с тържествените погребения.

Жак пое оръжието и го заразглежда любопитно.

— Не бих повярвал, че това може да убива — каза той. — Прилича на играчка.

Прилича на играчка. А мигар аз не приличах на безобиден младеж, който седи сред другарите си, тропа с крака и пляска с ръце? Те бяха мои братя, Жак беше мой брат, обземаше ни един и същи порив. Благодарение на нас утре революцията щеше да се осъществи и щяхме да затворим с юмручен удар устата на тези, които ни освиркваха. С разтворена на гърдите риза, с дълги кичури коса, падащи върху руменото му лице, Жак се биеше насред размаханите палки със свити устни, щастлив, че не щади живота си…

„Рут! Рут!“ Тя се мята в леглото и вика. Не знам кого вика. Сами сме двамата в стаята, двамата сме заедно в стаята и всеки е сам. Рут. Кого вижда? Чувам името, но не виждам лице. Гледам я, от часове я гледам и не виждам нищо зад затворените й клепачи; около мен се вихрят спомените ми и се развива лентата на живота ми. Сред врявата се чува изстрел, след това веднага втори. „Малкият стреля първи.“

Убиец. Убиец. Вървях в нощта, залитах, тичах, бягах. Хванах го за ръка, дадох му револвер и го запратих под куршумите. Убиец. Горе на стълбите Марсел чете или спи сред мириса на маслени бои, близо до неподвижното морско конче; чака Жак. Качвам се по стълбите; не мога да се кача, не мога да сляза; времето трябва да спре и да ме погълне, да погълне Марсел, да погълне света. Под краката ми стъпалата са солидни, всяка летва е на мястото си; вратата е на мястото си. Зад вратата Марсел чака Жак; а аз съм там и ще говоря с него. Една дума и нещото ще започне да съществува и никога няма да спре да съществува. Сухо изплющяване, една дума, и времето се е пропукало, разделило се е на две парчета, които никога няма да се съединят. Чукам на вратата.

Първо Жак; сега Елен. И това не е достатъчно. Ще дойде и Лоран. Миговете се изнизват един след друг, блъскат се един в друг, блъскат и мен напред, неуморно. Върви в нощта на бъдещето. Решавай. Преследван от живота, който ме хвърля напред към нови трупове, към облени в сълзи жени, към врати на килии, които се затварят и отварят, отварят се към смъртта. По стените на Париж, по белия фаянс на метрото — съвсем пресен жълт афиш с нови имена. „Не отивай.“ Значи, всичко е било напразно и ти ще умреш без причина. О, как да спра неумолимия натиск. Напред, напред, решавай. Всеки удар на сърцето ми хвърля в света необратимо решение. Да затворя вратата, да затворя очи: да реша да затворя вратата, да затворя очите.

Няма спасение. Няма дори опияняващо отчаяние, нито сляпа решителност, след като ти си там, на леглото, в дивата светлина на своята смърт.

Велосипедът все още беше там, нов, блестящ, с бледосинята си рамка и никелираната ръкохватка, която искреше на фона на мътния камък на стената. Беше толкова строен, източен — дори когато не се движеше, изглеждаше така, сякаш пори въздуха. Елен никога не бе виждала толкова изискан велосипед. „Ще го пребоядисам в тъмнозелено, ще стане още по-красив“, мислеше си тя. Отдръпна се от прозореца раздразнено. Какъв смисъл имаше да стои там и да го гледа, да трепти от вълнение. От седмица не правеше нищо друго. Такава прекрасна плячка! Непрекъснато мислеше за него, по двайсет пъти на ден се навеждаше през прозореца да му се любува. Но още не се бе осмелила да го вземе. „Скапвам се“, помисли тя тъжно. Когато беше малка, правеше каквото й се прави, без капка колебание. Изтри четката в престилката си. Ето. Денят бе свършил. Утре ще започне друг ден, съвсем същият. Извади от чантата си парче кариран картон: 20 ноември 1934. Оцвети в сиво празното квадратче. Сиво, черно. Само два червени дни от началото на месеца.

Долу се позвъни. Елен слезе по стълбището. Едно момченце стоеше насред магазина и срамежливо гледаше бурканите с бонбони.

— Какво обичате? — попита Елен.

— Искам от това — каза момченцето и посочи едно шоколадово блокче.

Елен взе блокчето с щипката и го уви в крепирана хартия.

— Един франк.

Хвърли франка в чекмеджето на касата и през прозореца проследи с поглед момченцето, което вървеше по улицата, като отхапваше от шоколада си. Явно се прибираше вкъщи. Всички се прибираха вкъщи, беше тъжен час. Те също щяха да се приберат. Нощта се спускаше над захаросаните бадеми. Елен усещаше в устата си всекидневния вкус на изстинала мазнина.