Симона Бовуар - Кръвта на другите

Отвори вратата към двора — ръкохватката и калникът блестяха в сянката. Приближи се. Каква ли наслада беше да седнеш на жълтото седло и да хванеш ръкохватката с двете си ръце! Хвърли поглед на портиерната. През последните дни портиерката сякаш нарочно не излизаше никъде. „Аз обаче го искам, трябва ми“, каза Елен. Толкова гладък, толкова чистичък, толкова весел. Едновременно крехък и солиден с ажурните си колела и дебелите добродушни гуми. Прищипа с пръсти една от тънките спици, притисна с ръка защитната гума с цвят на тухла — бе твърда като камък, странно ти ставаше, като си помислиш, че е само една тънка мембрана, пълна с въздух. Елен се отдръпна. Колко горд и свободен изглеждаше. „Ще ходя където искам. Ще се прибирам късно вечерта. Кръгчето светлина ще ме води по тихите улици, ще чувам мекото еднообразно шумолене. Ще се грижа добре за него. Ще си имам масльонка като механиците и ще смазвам с масло вътрешностите му.“ Вдигна глава към прозорците на третия етаж. „Само да не се уплаши, да не го качи в апартамента си.“ Елен усещаше, че главата й пламти, устните и пръстите й трепереха от желание. „Веднага щом портиерката излезе…“

Звънчето в магазина отново иззвъня. Елен се втурна вътре.

— Пол! Как се сети! — каза тя радостно.

Той я прегърна и я целуна по бузата. Тя бързо отвърна на целувката му.

— Ще ми помогнеш да затворим магазина и ще се качим у нас. Искаш ли шоколад?

— Не по това време — каза Пол, отвори вратата и вдигна един от тежките буркани, подредени на тротоара. — Винаги се учудваш, че човек може да не иска шоколад! — добави той и се засмя. — Когато се запознахме, държеше на всяка цена да ме натъпчеш с шоколад.

— Това беше единственият начин да те съблазня — каза Елен.

— И без това те харесах — увери я Пол.

— Вярно, обичта ти винаги е била безкористна — усмихна се Елен. — Ще ме заведеш ли да вечеряме? Имам малко пари, каня те на ресторант.

— Не тази вечер — каза Пол. — Ще вечерям с един приятел.

— А! — каза Елен.

— Утре, ако искаш — предложи Пол.

Елен вдигна един буркан, без да отговори. Не бяха кой знае какъв празник вечерите с Пол, но все беше по-добре от семейната трапеза. И точно тази вечер й се искаше да излязат. Утре… е, добре! Значи, утре. Мълчаливо прибраха останалите буркани.

— Какво прави днес? — мило попита Пол.

— Работих. Какво друго да правя?

— Ще ми покажеш ли?

— Щом искаш — каза Елен.

Влязоха в стаята й и Пол се приближи до масата.

— Страхотно е — каза той.

— Знаеш ли, Вердие рече, че три четвърти от продадените десени били мои — каза Елен. — Обаче ще видиш, че тази мръсница пак няма да ми увеличи заплатата.

Всеки път беше така — посрещаше Пол с удоволствие и след пет минути, прекарани заедно, й ставаше скучно. Огледа го критично. Беше по-скоро хубаво момче с русата си грива и свежата луничава кожа. Но под упоритото чело очите бяха прекалено нежни. Черупката бе твърда, но прозрачна. През нея се забелязваше невинното мекотело, онова, което откриваше и у себе си.

— За какво мислиш? — попита Пол.

— Мисля си, че животът не е никак забавен — каза Елен.

— Но ти поне имаш късмет — възрази Пол. — Представи си, че трябваше да работиш по осем часа на ден в канцелария или в завод…

— По-добре да се самоубия — каза Елен и добави агресивно: — Питам се как успяваш да си винаги в добро настроение.

— Знаеш ли, работниците нямат време да се занимават с настроенията си — каза Пол малко сухо.

Тя го изгледа ядосано. Дразнеше я, когато започнеше да й проглушава ушите с приказки за работническите добродетели.

— Знам, аз съм от дребната буржоазия, неведнъж си ме упреквал за това. И какво? Тъпо е да съдиш за хората по външните им белези. Излиза, че това, което мислим, това, което сме, не зависи от нас.

— Зависи много от социалното ни положение — каза Пол и се усмихна. — Точно защото си от дребната буржоазия, се възмущаваш от тази мисъл. Имаш нужда да си въобразяваш, че всичко, което ти се случва, е единствено по рода си, че ти самата си единствена по рода си.

— Убедена съм в това — увери го Елен.

— Всички дребни буржоа имат мания за оригиналност — каза Пол. — Не си дават сметка, че това е още един начин да си приличат. — Развиваше идеята си със заинатен и самодоволен вид. — Работникът не го е грижа за оригиналността. Точно обратното — на мен ми е приятно да се чувствам същия като другарите ми.

— Първо, не си същият — каза тя. — Ти си печатар, имаш образование.

— Няма значение. Работникът си е работник.