Симона Бовуар - Кръвта на другите

Върна велосипеда на мястото му и прекоси двора, тичайки. Толкова по-зле за самолюбието ми; в края на краищата не сме истински скарани. Полетя като стрела по улица „Сен Жак“ и спря пред вратата на ресторанта. Лицето й пламтеше; някаква мъгла я отделяше от света, погледът й бе останал там, втренчен в бляскавия никел. „Ако откаже, скъсвам с него и никога повече няма да го виждам.“ Бутна вратата; насред помещението, върху теракотените плочки бумтеше печка; клиенти седяха край покритите с мушама маси. Но Пол не се виждаше никъде.

— Какво ще обичате? — попита собственикът.

Синята му престилка беше издута от заплашително щръкнал корем.

— Търся някого — прошепна Елен.

Очите й се спряха на самотния мъж, седнал на една от масите в дъното; той не ядеше, а сякаш чакаше някого с разтворена пред себе си книга. Отправи се към него. Той я погледна въпросително; не беше съвсем млад мъж, трябва да имаше поне трийсет години. Очите му не гледаха враждебно.

— Да се казвате случайно Бломар? — попита тя.

Той се усмихна.

— Да, така се казвам.

— Знаете ли дали Пол ще дойде скоро?

— Пол Перие? Очаквам го всеки момент.

Продължаваше да се усмихва; странна сдържана усмивка; не можеше да се разбере дали е любезна, или иронична. Тя се поколеба.

— Искам да го помоля за една услуга. — Погледна Бломар неспокойно. — Спешно е.

— Дали случайно не мога да ви я окажа вместо него?

Сърцето на Елен подскочи в гърдите й. Щеше да е още по-добре от Пол; никой в квартала не познаваше този човек. Изгледа го внимателно. Доколко можеше да му се довери?

— Или няма да мога? — подзе той.

— Не знам — каза Елен. — Стига да искате… — Сигурно изглеждаше глупаво, така както пристъпваше от крак на крак. — Ами ето, не искам да се прибирам сега вкъщи, защото родителите ми ще ме накарат да вечерям с тях, а на мен ми е скучно. Но имам едно колело в двора и трябва незабавно… Дали не можете да ми го изкарате? На две крачки от тук е.

Погледна стенния часовник. Седем и трийсет и пет. Портиерката бе излязла преди двайсет минути.

— С удоволствие — каза Бломар. — Но ако някой ме види да ви вземам колелото, какво ще си помисли?

— Тогава ще ме извикате и ще кажа, че аз съм ви изпратила.

Погледна го умолително. Бломар стана.

— На улица „Сен Жак“, номер 20 е. В двора, светлосиньо колело. Впрочем то е единствено. Но побързайте, предпочитам все пак да не ви виждат.

— Веднага ще ви го докарам — каза Бломар.

Тя се отпусна на дървената пейка. Дали ще стигне навреме? Ако го хванат… По-добре да не мисли за това. За нищо да не мисли, само така може да се действа. Като порасне, човек започва прекалено много да мисли.

— Какво правиш тук? — попита Пол.

Беше се появил внезапно и гледаше Елен с оскърбен вид; беше се зачервил от яд.

— Чакам другаря ти — отвърна Елен. — Той е мило момче. Явно не го отвращавам толкова.

— Къде е той? — попита Пол.

— Изпратих го да ми купи нещо.

— Не си малко нахална — каза Пол по-меко и седна. — Е, остани тогава, след като си вече тук. Но няма да ти е забавно.

— Чудесно си се забавлявам — заяви Елен, загледана в мътното стъкло на вратата.

Седем минути. Вече трябваше да се е върнал.

— Какво ще хапнеш? — попита Пол.

— Не знам — каза Елен. — Не съм гладна.

Щеше да е тъпо, ако му се случи нещо заради нея. Беше симпатичен с дебелото си поло, с гъстите черни коси, силния врат и тънката талия; нямаше вид на работник, нито на буржоа, нито на някой от Латинския квартал. Елен потръпна. Той стоеше на вратата и се усмихваше.

— Колелото ви е там — обяви той. — Веднага ли ще си го вземете, или да го вкарам вътре?

— О, много ви благодаря! — каза Елен.

Изпитваше желание да му се хвърли на врата. Велосипедът ми си е наистина мой; след малко ще го подкарам по улиците, ще прекося целия Париж; сигурна съм, че върви добре. Струваше й се, че целият й живот се е преобразил.

— Вкарайте го вътре, ако обичате.

— Колелото ти ли? — обади се Пол. — Каква е тази история? — Той погледна хубавия нежносин велосипед, който Бломар подпираше до стената. — Твой ли е? Откога?

Елен се усмихна, без да отговори. Пол се обърна към Бломар.

— Твое ли е колелото?

— Не, нейно е — отвърна Бломар. — Тя ме помоли да й го докарам.

Той погледна към Елен неуверено.

— Ама че история! — каза Пол и хвана Елен за рамото. — Хей, би могла сама да си вършиш мръсната работа, вместо другите да рискуват заради теб. Представяш ли си, ако го бяха пипнали!

Бломар се разсмя.