Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Намирам, че човек трябва да притежава повече гордост — каза Бломар.

— Повече гордост ли? — учуди се Елен.

— Да — потвърди Бломар.

Елен не разбираше добре какво точно иска да каже той, но думите му й прозвучаха като оскърбление. Общо взето, излизаше, че той проявява снизходителност по отношение на кражбата, обаче я намира за детинщина. И гледа Елен от висотата на своята мъжка зрелост.

— В такъв случай, ако човек не се интересува от това, което желае, питам се какво остава — каза тя с агресивен тон.

— Много неща — отвърна Бломар мило.

Имаше нещо братско в гласа му. Дали съществуваха хора, на които говореше с този глас? Жена може би? Странно й ставаше, като си помислеше, че той има цял живот зад себе си, около себе си.

— Например? — каза тя.

— Дълго е за обяснение — каза Бломар весело. — Сама ще го откриете, ако наистина не знаете.

Гневът отново нахлу в бузите на Елен. Той определено не искаше да си даде труд да разговаря с нея. Обиждаше я открито и се правеше, че не го забелязва.

— А, знам! Трябва да съм загрижена за щастието на човечеството. — Тя погледна Пол и се изсмя. — Работниците имат чувство за солидарност.

— Точно така — каза Пол.

— Много по-просто би било, ако всеки се занимаваше със себе си. Аз лично се оправям в живота. Съседът да му мисли.

— Според мен вие сте си родена оправена — каза Бломар.

Елен усети буца в гърлото си. Нямаше смисъл да й се усмихва толкова и накрая да започне да й се подиграва.

— Тя не е толкова лоша на колкото се прави — засмя се Пол. — Не може да види някой нещастник, без да си продаде ризата от гърба, за да му помогне.

Излишно й се притичваше на помощ, беше достатъчно голяма. И освен това нямаше нищо против да скандализира Бломар.

— Естествено, не ми е приятно, когато някой страда пред очите ми — каза Елен и хвърли на Бломар предизвикателен поглед. — Само че разбирате ли, може би съм чудовище, но за хората, които не познавам, ама хич не ме е грижа.

— В това няма нищо чудовищно, напротив, много разпространена реакция — каза Бломар.

Гласът му беше безразличен. Елен хвана чашата с вино; искаше й се да му я плисне в лицето. Лесно му беше да я прави за смях, той, който прекарваше времето си в дискусии и събрания. „Това само би го разсмяло още повече.“ Изпи чашата си до дъно и я остави на масата.

— Във всеки случай, това е по-добре, отколкото да се правиш на важен, все едно че си хванал за пеша съдбата на човечеството — обяви тя завалено.

— Със сигурност — каза Бломар.

Смееше се. Дори не се опитваше да прикрива презрението си.

— Сигурна съм, че човечеството не го е еня за приказките ви.

Вече не можеше да се спре. Не знаеше защо е започнала да говори толкова яростно, но не можеше да върне думите си назад. Гневът й се увеличаваше след всяка реплика. А Бломар все се смееше. Тя стана и взе мантото си.

— Забавлявайте се без мен — каза.

Хвана колелото си, премина през вратата на ресторанта и скочи на седалката. Мъжете зад гърба й продължаваха да се смеят. На Пол може и да му беше малко неприятно, но Бломар със сигурност намираше случката за смешна. Очите на Елен се изпълниха със сълзи на ярост. Тези дървени философи! Сега си говореха между мъже, а тя не беше нищо повече от повърхностно и капризно момиченце. Потръпна; дъждецът проникваше през тънкото й манто, не беше приятно да караш колело в такова студено време. „Защо се държах като глупачка? За нищо не ме бива.“ Натисна спирачката и подпря колелото до тротоара. Може би не беше разумно да го оставя тук. Толкова по-зле. В края на краищата това беше само едно колело и нищо повече. Бутна вратата на едно голямо осветено кафене и се облегна на бара. „Един ром.“ Ромът изгори гърлото й. Всъщност Пол я бе изкарал от равновесие. Ако само можеше да не беше идвал. Дали всъщност се интересуваше от другите хора? Истински? От всички тези хора: мъже, жени, млади, стари. Те се смееха, пиеха, шумяха. Какво намира в тях? Какво повече от мен притежават? Аз си се знам наизуст, нищо особено не съм; но и те не струват повече. Ще го откриете сама. Как не, нищо няма да открия. Кое е интересно? Кое си заслужава усилието?

Велосипедът си стоеше на мястото до тротоара — послушен, предан. Елен хвана ръкохватката намусено. Цяла нощ ли ще трябва да го влачи насам-натам? Нямаше желание да го яхне, по-лесно мислеше, като ходеше. „На кого служа аз?“ Във всеки случай й бе трудно да се съсредоточи — мислите й се разбягваха във всички посоки. „Трябва ми още един ром.“ Влезе в кафене „Биар“. „Двоен ром.“ Сервитьорът бършеше барплота с парцал. Тази тъжна светлина; и дъждецът навън. И аз. Тук съм. Защо точно тук? Аз. Кой? Някой казва „аз“. А един ден това присъствие няма да бъде усещано от никого. Опря ръка на плота. Не е възможно. Винаги съм била тук, винаги ще остана тук, вечно. Загледа се в краката си, бяха като вкопани в пода. Как изобщо щеше да помръдне? За да отиде къде?