Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Бързо ги раздайте на приятелите си. Сигурно сте гладни.

Погледът ми обиколи халето и срещна шест чифта развеселени очи. „Кой иска десерт?“, извиках. Раздадох масленките, кутиите с фурми, карамелизираните и захаросаните бонбони и захапах едно медено хлебче.

— Вие нищо ли няма да си вземете?

— Не, всичко е за вас — каза тя.

Очите й блестяха и внимателно следяха движението на челюстите ми; имах чувството, че усеща в собствената си уста сладката каша, която се размазваше по небцето ми. Все повече се притеснявах — погледът й придирчиво изследваше лицето ми, регистрираше формата на веждите ми, точния нюанс на косите ми; никой дотогава не се бе взирал в мен така. Всъщност Мадлен не ме гледаше, тя не гледаше нищо; нещата бяха там, около нея, объркани и смътно плашещи, тя по-скоро се опитваше да не ги забелязва. Марсел ме оглеждаше понякога, но се задоволяваше да констатира чертите ми с покрусена безпристрастност. Докато погледите на Елен питаха, претегляха, търсеха сметка. Кой си позволява да стои тук, срещу мен? Мълчаливо сдъвках голям залък от меденото хлебче, после казах:

— Пуснаха ли ви?

Тя сви рамене.

— Явно.

— Имат нареждане да пускат само майките и съпругите.

Тя се усмихна леко предизвикателно.

— Казах, че идвам при годеника си.

— Перие е в съседното хале — изрекох бързо.

— Обаче дадох вашето име — каза тя. — Мисля дори, че точно затова не ме изгониха.

Трябва да съм изглеждал раздразнен, защото тя попита:

— Неприятно ли ви е?

— Малко. Аз се разпоредих, не бих искал да се ползвам с привилегии.

Тя седна на една табуретка и кръстоса крака; хубави загорели крака. Носеше римски сандали и бели къси чорапи.

— И защо не? — каза тя.

— Вижте, ако непременно искате да говорим, да си определим среща. Стачката няма още дълго да продължи. Но не трябва да стоите тук.

— Е, не, идвам отдалече — каза тя. — Оставам. Така ще бъдете принуден да ми отговаряте.

Усмихнах се. Писмата й не ми бяха харесали; писма на отегчено момиченце. Но сигурно струваше повече от това — в очите й, в челото й, в скулите й прозираше ярост на диво животно, а на устните й трептяха хиляди сладки обещания; харесвах това лице. Хвърлих поглед на другарите — те не ни обръщаха внимание. Някои играеха на карти върху една мраморна плоча; други се бяха излегнали на земята и пушеха; Портал топлеше на газена лампа паницата, донесена от жена му, Лоран пишеше писмо. Ако не беше декорът от работните ни дни, човек би казал, че се намира в някакъв работнически клуб. Учудваща бе гледката на тези свободно разгърнали се индивидуалности на място, където преди се е изпълнявала трудна колективна задача. Оловото се бе втвърдило в тигела, пламъкът бе угаснал, печатарските знаци по клавиатурата приличаха на неясни петна, оловните букви бяха станали толкова неразпознаваеми, колкото ако не знаехме да четем. Само ние единствени съществувахме, без да ни е грижа за тези нечовешки неща. Бяхме изцяло заети със себе си. Бяхме свободни и усещахме силата си. Не се подчинявахме на никаква заповед и не бяхме възложили никому да действа вместо нас. Стачката бе избликнала спонтанно, без натиск от страна на партиите, без политическа цел, от самото сърце на тружениците, от техните нужди, от техните надежди. Чувствах се щастлив. Години наред търпеливо се бях борил, за да стигна дотук — до утвърждаването на тази ведра солидарност, по силата на която всеки черпеше от другите умението да наложи собствената си воля, без да накърнява свободата на никого и оставайки отговорен за действията си.

Кракът й нетърпеливо се поклащаше; върхът на сандала й докосна ръката ми.

— Май сте бесен.

— Аз ли? Че защо?

— Нищо не казвате.

— Оглеждах се. Стачките жънат голям успех. Само си помислете — в този момент из цяла Франция една и съща сцена се разиграва в хиляди заводи и работилници.

Сините очи под бретона, който подчертаваше упорития й вид, потъмняха от гняв.

— Защо ми се подигравате?

— Аз да ви се подигравам?

— Не съм извървяла целия този път, за да ми говорите за стачката си.

Очите й дръзко обхождаха лицето ми, ровеха във всяка бръчка, във всяка гънка на челото ми; но в твърде нежната уста, по която несръчно прекарваше езика си, нямаше дързост.

— Защо не отговаряхте на писмата ми?

— Отговорих ви.

— Веднъж. Бележка от четири реда.

— Нямах какво повече да кажа.

Тя ме изгледа така, сякаш изпитваше желание да ме набие.

— Толкова ли е лошо, когато срещнете човек, който може да ви бъде полезен, да пожелаете да го видите отново?