Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Ха така, хубаво ме преметна — каза той гузно.

Смехът му беше млад и симпатичен, но в очите му, в ъгълчетата на устата му имаше някаква резервираност, която Елен не успяваше да дешифрира.

— Моля да ме извините — каза Елен. — Но не можех да отида аз, всички портиерки в квартала щяха да ме разпознаят.

— Естествено — каза Бломар, седна и подаде менюто на Елен. — Какво ще вземете? Сигурно сте огладнели от вълнение.

— Ще взема пастет и бифтек с пържени картофи — каза Елен.

— И за мен същото — каза Бломар на собственика, който се бе приближил до тях. — И бутилка червено.

— И за мен пастет и бифтек — начумерено повтори Пол и каза: — Тъпа история. — След което добави рязко: — Ще го върна.

И стана от мястото си. Очите на Елен се изпълниха със сълзи. Пол беше по-силен от нея и бе голям инат.

— Ако го направиш — каза тя със стиснати зъби, — ще вървя след теб по улицата и ще крещя. Ще видиш какъв скандал ще вдигна. Само се опитай да го върнеш…

— Виж — каза Бломар и погледна Пол, опитвайки се да го укроти. — След като си дадох толкова труд с това колело, остави й го!

Пол се поколеба.

— Но това е идиотско, веднага ще я заподозрат.

— Не ми пука — каза Елен. — Няма да имат никакво доказателство.

— Къде ще го криеш?

— Защо не у вас? — попита Елен.

— А, не — каза Пол. — Не искам да се замесвам в това.

— Би могло у дома — обади се Бломар.

— О, би било добре — каза Елен. — Ще мога ли да го пребоядисам у вас? Няма ли да ви преча?

— Ни най-малко — каза Бломар. — В какъв цвят ще го боядисате?

— В тъмнозелено — отвърна Елен. — Не мислите ли, че ще е красиво?

— Тъмнозелено? — каза Бломар. — Добре звучи.

— Тези шегички вършеха работа, когато беше малка — каза Пол. — Но сега е наистина гадно. Постави се за миг на мястото на нещастната женица, която няма да си намери колелото.

— Именно — каза Елен. — Тази мисъл ме очарова. Нещастната женица! Че това е едно ужасно рижо женище, покрито с кожи и с апартамент, пълен с килими. Освен това тя изобщо не го използва колелото, вече седмица е в двора.

— Ти би откраднала от всеки, изобщо не ти пука — упрекна я Пол.

— Не е вярно — каза Елен и сви рамене. — Не разбирам защо ми надуваш главата с тия глупости. Защо защитаваш частната собственост, нали си комунист!

— Това няма нищо общо — възрази Пол. — Говориш като буржоата, които си въобразяват, че човек става комунист, за да бърка в джоба на съседа.

— Не виждам никаква причина да не крада от мръсни богаташи — каза Елен.

Обърна се към Бломар с надеждата да открие в погледа му съучастничество.

— Аз лично също не бих го направил — каза той.

Имаше все така любезен и леко ироничен вид. „Все едно съм на четири години“, помисли Елен и се ядоса.

— Така ли? Защо? — попита тя разочаровано.

— От това няма полза — каза Бломар.

— Как така? — каза Елен. — За мен има полза! Сега колелото е мое.

— Да, разбира се.

Бломар се усмихваше. Усмивката му не беше прозрачна като тази на Пол. Елен объркано го погледна.

— Тогава защо ме упреквате?

— Съвсем не ви упреквам — възпитано отвърна Бломар.

— Казахте, че не бихте го направили — сопна му се Елен.

Той неопределено махна с ръка.

— О, винаги ми е неприятно да върша нещо, от което имам полза.

Говореше със сериозния тон, който толкова я дразнеше у Пол. Само че неговите думи не звучаха кухо. Бе напуснал дома си на двайсет години нарочно, за да не притежава нищо. Сигурно бе имал причини.

— Но човек винаги се стреми да има полза — каза Елен. — И намирам, че съм права — додаде тя назидателно. — В края на краищата човек има само себе си.

— Ти имаш само себе си — обади се Пол.

— Защото съм дребна буржоазка, знам — прекъсна го Елен и му се озъби.

— Да, говорите за полза — каза Бломар, — само че зависи какво разбираме под това.

— Какво искате да кажете? — попита Елен.

Той говореше неохотно, през зъби; очевидно я вземаше за дете и не искаше да слиза до нивото й.

— Малките ни лични желания не ми изглеждат интересни — каза Бломар. — Не виждам за какво ни е да ги задоволяваме.

— Моите ме интересуват — възрази Елен.

Продължаваше да се дразни. В известен смисъл й харесваше да говори с него, той като че ли криеше в себе си някакви тайни резерви. И й беше приятно да мисли, че той подбира изреченията си специално за нея, приятно й бе да усеща върху себе си блестящия му поглед. Само че колко самоуверен изглеждаше! Това будеше у нея желание да му противоречи.