Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Утре няма да ми е забавно — изрече Елен плачливо. — Твърдиш, че ме обичаш, а когато искам от теб нещо толкова малко…

— Странно е, че отказваш да разбереш — каза Пол леко раздразнено.

— Много добре разбирам. Намекваш ми, че така не се прави. — Елен сви рамене. — Ами именно, когато обичаш, правиш неща, които не се правят.

— О, моля ти се, тези тъпотии ги има само по филмите — каза Пол.

Говореше със спокоен и решителен тон, който вбеси Елен.

— Това ли е последната ти дума? — попита тя. — Няма да ме вземеш?

Пол поклати глава полуусмихнат.

— Няма — отвърна той.

— Е, тогава, можеш да си тръгваш веднага. Не те задържам.

Приближи се до вратата и я отвори.

— Елен! Не ставай глупава.

— Вземаш ли ме, или не?

— О, стига! — Той прекрачи прага. — До утре вечер.

— Ако съм тук! — извика тя гневно.

Наведе се над перилото. Звънчето на входа иззвъня и вратата се затвори. „Отиде си. Все му е тая, че аз стоя тук и се скапвам. Все му е тая, че съм му сърдита, вече дори не се сеща за мен.“ Седна на едно стъпало. Пол я обичаше, това беше сигурно, от три години я обичаше вярно, предано, горещо. Но тя не се чувстваше достатъчно свидна за него; не беше достатъчно свидна за никого. Кого го беше грижа за нея в този момент? Стоеше там, къпеше се в миризмата на мед и какао, която идваше от магазина; би могла да е на друго място, щеше да е съвсем същото. В детството си никога не беше нито тук, нито другаде — беше в прегръдките на Бог; той я обичаше с вечна любов и тя се чувстваше вечна като него; спотаена в полумрака, тя му даряваше всеки удар на сърцето си и най-малката й въздишка придобиваше безкрайна важност, тъй като самият Бог я приемаше. Пол не проявяваше толкова внимание; а дори и да започнеше да проявява, той не беше Бог. Елен се изправи. „Нямам нужда от никого. Аз съществувам, аз, Елен. Нима това не е достатъчно?“

Качи се в стаята си и се приближи до огледалото. „Очите ми, лицето ми — помисли и почувства да я обзема лека екзалтация. — Аз. Само аз съм аз.“ Рядко й се случваше да изтръгне от себе си тези краткотрайни искри. Колкото и да докосваше ръката си, все едно че е чужда, човек веднага се озоваваше насред една безнадеждна близост. Елен се хвърли на дивана. Радостта й вече се бе задъхала. Нямаше никой срещу нея; цялата бе затворена в себе си; можеше колкото си иска да твърди, че се обича, тази обич беше само едно малко туптене вътре в черупката й; а това отегчение, тази блудкава миризма на пресечено мляко, бе плътта, от която бе направена, слузеста и увиснала плът, по която пробягваха дребни тръпки. Също като скарида; скаридата сигурно се чувства точно по този начин; мислите ми са като нейните трепкащи ресни; изглеждат така, сякаш са се запътили нанякъде, а после се свиват, после отново тръгват, после се отпускат. Елен скочи на крака. Не е възможно — трябва да има нещо. Как правят другите хора? Те несъмнено са по-завършени стриди от мен, дори не си представят, че отвъд черупката им може да има нещо друго.

— Госпожица Бертран?

Елен се наведе над перилото.

— Да?

— Излизам за малко. Може ли да оставя бележка да се обръщат към вас?

— Да, разбира се — отвърна Елен. — Колко време ще отсъствате?

— Към половин час — каза портиерката. — Много благодаря.

— Няма защо — каза Елен.

Изчака един миг и се затича надолу по стълбите. Сърцето й лудо биеше. Сега или никога; по-добър случай нямаше да й се представи. Отвори вратата на двора и се плъзна покрай стената. На тъмната фасада просветваха прозорци, застрашителни като погледи. Ами ако някой я видеше, ако срещнеше родителите си или някой наемател? Замръзна на място; ръцете й овлажняха, краката й се разтрепериха. „Толкова ли съм страхлива?“ Искаше го онова колело. Струваше й се, че това е всичко, което й е отредено на земята, и че ако не успее да го получи, за нея няма да има никаква надежда.

„Искам го.“ Сграбчи ръкохватката. Колко беше леко! Отново спря — хлебарят щеше да я види, че минава, месарят също, целият квартал я познаваше, направо можеше да остави лист хартия с текст: „Аз взех велосипеда“. „Толкова по-зле!“, каза тя и стисна зъби. Тръгна към портата, като буташе колелото. Сега трепереше толкова силно, че щеше да е неспособна да се задържи на седлото. „Това е нелепо“, повтаряше си отчаяно. След час в къщата щеше да настъпи истински метеж. „Ще ме издадат, ще ми го вземат.“ Огледа се разтревожено. Вече не би изтърпяла да се раздели с него, то беше нейно притежание, нейният мил и послушен домашен любимец, скъпото й дете. „Да избягам с него, никога да не се върна.“ Прекара ръка по потното си чело. „Има един начин, един-единствен.“