Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Значи, според теб — каза Елен — по света има хиляди момичета абсолютно същите като мен?

Пол се засмя невъзмутимо.

— Знаеш ли, казват, че на дървото няма две съвсем еднакви листа.

Елен нетърпеливо сви рамене.

— Но общо взето, можеш да ги сбъркаш?

— Общо взето, да — съгласи се Пол, като продължаваше да се смее.

— Хубаво — каза Елен и застана пред него с ръце на кръста. — Тогава защо твърдиш, че ме обичаш, мен, а не някоя друга?

— Като мен има хиляди на земята — обясни Пол. — И хиляди любовни истории като нашата. — Той прегърна Елен през раменете и весело я изгледа. — Всеки обича своята всяка.

— Но като цяло всеки и всяка могат да се заменят — каза Елен и се отдръпна. — Струва ми се, че когато обичаш истински някого, дори не ти хрумва да обичаш някой друг.

— Естествено — каза Пол. — Но и това се среща във всяка любов — човек иска само това, което има.

— А, объркваш ме — каза Елен и направи крачка към него. — Да или не, можеш ли да обичаш друга?

Пол се поколеба за миг. Ужасното с него бе, че всичко вземаше толкова на сериозно. Тя не искаше от него чак толкова добросъвестен отговор.

— В момента ми е трудно да си го представя. Но знам, че да, мога. Ти също би могла да обичаш друг.

— Никога не съм твърдяла обратното — каза Елен.

Пол леко поруменя. Но не защото се бе засегнал; само му стана неприятно, че тя е слязла толкова ниско и е поискала да го оскърби. Не знаеше, че понякога бе изпитвала желание да го удари, за да накърни наглата му скромност. Не се мислеше за нещо изключително, но не смяташе и Елен за изключителна. Всички бяха съвсем обикновени и да обичаш някого, също беше нещо съвсем обикновено. Бе уверен, че тя го обича.

— Нищо интересно няма в такива въпроси — каза Пол. — Може би дори няма смисъл да се предполага, че нещата биха могли да са различни. Това, което е сигурно, е, че те обичам. — Той я потупа по гърба. — И ти го знаеш, малка никаквице.

— Само така казваш — възрази Елен.

— Не ставай идиотка — каза Пол.

Прегърна я и долепи устни до нейните. Бяха добри, почтени и свежи устни, които тя обичаше да усеща до своите. Елен затвори очи. Чувстваше се уютно с тези здрави ръце около себе си и с тази топлина в тялото си, и с тази нежност, която я обгръщаше. Отдръпна се с усмивка.

— Ами добре, ако наистина ме обичаш, направи нещо за мен — каза тя.

— Какво? — попита Пол.

— Отмени срещата с приятеля си и ме заведи на вечеря.

Пол помръкна.

— Не мога — каза той.

— По-добре кажи, че не искаш — каза Елен, обърна му гръб, извади гребен от чантата си и го прекара през разрошените си коси. — Сигурно е някой от партията.

— Не е — бързо каза Пол. — Бломар е, нали го знаеш…

— Аха, Бломар — каза Елен.

Тя нави един кичур на пръста си. От всички другари, за които й говореше Пол, само с този искаше да се запознае.

— Добре тогава, не я отменяй. Вземи ме със себе си.

— Как не! — каза Пол.

— Защо? Срам ли те е от мен?

— Глупости — каза Пол. — Просто имаме сериозен разговор.

— За какво?

— Няма да ти е интересно.

— Напротив, интересно ще ми е.

Пол сви рамене. Изглеждаше нещастен. „Лошо се държа“, помисли Елен. Но какво пък? От толкова отдавна общуваше само със себе си, имаше нужда от нещо ново. Ако сама не се погрижеше за интересите си, никой нямаше да го направи. Такова беше правилото — всеки предпочиташе себе си.

— След като ти казвам, че ще ми е интересно — каза тя. — Би могъл да ми обясниш.

— Добре де, знаеш, че съществуват много профсъюзни групи. Прекалено много, разпръскваме силите си. В Тулуза ще се проведе конгрес, на който ще се опитаме да се обединим. Бломар е делегат на една от групите. Искам да го убедя да гласува с нас.

— Аха — каза Елен. — Защо да го убеждаваш? Не сте ли от една банда?

— Преди той беше комунист, но излезе от партията — обясни Пол с упрек в гласа. — А сега отказва категорично да се присъедини към „Интернационала“. Иска да възстанови стария френски синдикализъм — профсъюзите да не се занимават с политика, да се ограничат до професионалната област. Само че в момента всичко се разиграва на политическия терен.

Щеше да продължи. По тези въпроси нямаше точна мярка — или не говореше изобщо, или говореше прекалено. Елен го прекъсна:

— Няма да ви преча да разговаряте — каза тя. — Къде ви е срещата?

— В „Пор Салю“. — Пол се поколеба. — Но не мога да те взема, нямаш работа там.

— Но след като искам да дойда — каза Елен кисело.

— Моля те — нежно каза Пол. — Недей да капризничиш. Утре вечер ще излезем заедно.