Симона Бовуар - Кръвта на другите

Приближи се до стената. Преди малко, когато влезе в тази човешка волиера, образите, скромно затворени между четири дървени летвички, стояха пред него плоски и мълчаливи; за да изтръгне тайната им, трябваше да повярва в тях. Той искаше да вярва. Спря пред едно от платната. Между две изгаряни от слънцето стени един самотен обръч безкрайно се търкаляше към точката, в която се съединяват успоредните прави. Докато гледаше, изображението постепенно оживяваше. Това, което виждаше, не можеше да се преведе с думи; бе казано с живопис и никакъв друг език не можеше да изрази смисъла му. Но изображението говореше. Направи няколко крачки. Под внимателния му поглед всички платна постепенно заживяваха. Будеха у него спомени, по-стари от сътворението на света; навяваха мисли за непредвидимото лице на земята отвъд бъдещите революции; разкриваха тайната на един разчленен бряг, на пустиня, осеяна с раковини, които почиваха самотно, отдадени на себе си, вън от всякакво съзнание. Безликите статуи, преобразените в сол човеци, изпепелените от огъня на смъртта места, океаните, замръзнали в неподвижността на чистия миг, това бяха хилядите лица на отсъствието. И докато съзерцаваше тази лишена от свидетели вселена, му се струваше, че самият той отсъства от себе си, че почива, вън от собствения си живот, в пуста и бяла вечност. И все пак тази мечта за чистота и отсъствие съществуваше само защото той беше там и й придаваше силата на живота си — Марсел знаеше това.

— Остави — каза той. — Ела по-добре да пийнем по чаша. — Поведе Жан към дългата маса, покрита с бяла покривка, пред която се суетеше Дениз. — Само това противно шампанско ли имаш?

— Има и порто — обяви Дениз.

— Порто от бакалията — каза Марсел. — Точно като за празник.

— Стига си мърморил — скастри го Дениз. — Беше неприятна работа, сега нали свърши.

— Свършило! — каза Марсел. — Още трийсет дни ще стоят там, по стените! Как можах да се съглася на това?

— Трябва ти друга публика — каза Жан. — Истинска публика.

— Трябва да нямам нужда от публика. — Марсел хвана с две ръце един стол. — Картините ми трябва да съществуват като ей този стол. Той е стабилен, можеш да седнеш на него. Когато си отидем, той ще остане тук, стъпил на четирите си крака.

Дениз сви рамене.

— Ами тогава стани дърводелец — каза тя раздразнено.

Марсел пусна стола, който падна на килима.

— Но столът не е интересен — каза той.

— Стига си се оплаквал! — сопна му се Дениз. — След един месец ще си прочут! — Тя хитро се усмихна. — В края на краищата не е толкова лошо да си голям художник. Имало е много свестни хора, които това е задоволявало!

Никой не отговори. Дениз често казваше неща, които нямаха смисъл за нас. На двамата с Жак не ни беше съвсем ясно защо Марсел бе решил да се ожени за нея. Той несъмнено обичаше това сухо и интелигентно лице, смазано от тежката маса на косите, а и не обръщаше много внимание на това, което правеше от живота си. Дениз бе пожелала да го покори и го беше покорила; бе го накарала да организира тази изложба, възнамеряваше да върви до него без проблеми по пътя към славата и щастието. Виждам ярката й усмивка и топлия поглед, в който се отразяваше тъмното злато на косите й. Нищо никога не й бе устоявало — беше галена девойка, блестяща студентка и вървеше през живота със светска и дръзка лекота. За нея бяхме в края на един триумфално протекъл ден.

— Направо там ли отиваме, или ще минем през вас? — попита Жак.

— Да минем през нас, заради револверите.

— Мислиш ли, че трябва да ги вземем?

— Няма да ни навредят. Миналия понеделник, когато онези стреляха, другарите нямаха с какво да се защитят.

Припадаше нощ; минавахме през богатите квартали; чувствах се не на мястото си. Сред минувачите, юрнали се по улиците, бях само атом, изгубен в етера. Само тяло, което им се пречкаше. Различавах около себе си единствено сляпа гмеж. Беше часът, в който магазините затваряха; с опрени в прозорците носове продавачките мечтаеха за вечерните си срещи. И за теб фенерите току-що се бяха запалили. Бе прибрала бурканите с бонбони в магазина и дъвчеше парче шоколад, наблюдавайки през стъклото щастливите хора, които имаха право да се разхождат нощем без надзор — мислеше си, че е тъжно да си малка. А аз виждах зад витрините само анонимни момичета, чиято съдба безкрайно се въртеше около себе си, завинаги разделена от моята.

Излязохме от буржоазните улици и тръгнахме по дългото авеню, гъмжащо от народ. Качихме се в стаята ми. От шкафа, в който прибирах храната, извадих малко хляб и сирене.