Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Мисля дори, че бих могъл лесно да им повлияя — казвах аз.

Трябваше търпение. Знаех, че в тези малки предприятия комунизмът трудно прониква; но умеех да говоря; на профсъюзните събрания ме слушаха. Надявах се да ме изпратят като представител на организацията в Комитета на Федерацията; там можеше да се свърши добра работа.

— Имам една новина за теб — каза ми Жак.

Седяхме в малко кафене на Порт дьо Клиши, близо до прозореца, на който бе изписано с тебешир: „Тук можете да си донесете обяда“. Двама побелели от гипса зидари пиеха червено вино на съседната маса.

— Добра ли е?

— Сам прецени. Ще се запиша в партията.

— Наистина ли? Значи, се реши?

Гледах Жак колебливо. „Нали това исках?“ И въпреки това се колебаех. Започвах да подозирам, че нищо никога не става, както си го искал.

— Да, реших се. Учудваш ли се?

Той гордо се усмихваше.

— Онази вечер имаше толкова възражения срещу марксизма.

Жак сви рамене.

— Системата не е от голямо значение. За мен беше важно да знам способен ли съм да действам. И в един момент нещо се отключи — разбрах, че съм способен. — Той се усмихна. — Разбрах го, когато те видях да живееш.

— Радвам се — казах аз, но не се радвах.

Бих предпочел Жак да се убеди сам с разумни аргументи; имах чувството, че съм му заложил капан. Добавих:

— Бих искал да ми обясниш по-ясно кое те накара да се решиш.

— Миналата вечер след разговора ни се прибрах вкъщи пеш. Не мислех за това, което си бяхме казали. Но мислех за теб, за мен. И внезапно усетих, че не мога повече да търпя да съм жив и животът ми да не служи за нищо.

— Разбирам — казах.

Смущението ми не се разсейваше. А аз дали служех за нещо? За мен въпросът не беше там. Не можех да си изградя справедлива съдба в несправедлив свят — исках справедливост. За кого я исках? За другите или за мен? Ти веднъж ми каза гневно: човек винаги се бори за себе си. Аз се борех срещу угризението и вината, вината, че съм тук, моята вина. Как бях посмял да въвлека в тази борба и друг човек?

Казах:

— Това, към което се стремя, не е точно да служа.

Но Жак не ме чу. Той също имаше да води борба, която беше само негова.

— Смяташ ли, че съм прекалено млад, че не мога нищо да направя?

Овладях се.

— Младите са най-доброто, с което разполагаме — казах. Гледах Жак с погледа, който очакваше от мен, прагматичен поглед на уверен в целите си активист. — В този момент имаме нужда от яки юмруци и силни гласове. Вдругиден ще те представя на Бургад.

През този сезон имаше работа за тези, които искаха да преизградят света; стените на Париж бяха покрити с предизборни плакати и почти всяка вечер в града и в предградията ставахме свидетели на сблъсъци между нашите приятели и неприятелите ни. Почти всяка вечер заедно с Жак влизахме в някой хангар или в някоя класна стая, пълна с разбунена тълпа. Харесваше ми да го гледам до мен — нетърпелив, зачервен и щастлив. Освирквахме красивите фрази на добромислещите оратори, а когато нашите вземаха думата, налагахме тишина с юмруци.

— Мислиш ли, че ще има тупаница тази вечер? Истинска? — попита ме Жак.

— Аха. Оня ден не оставихме Тетенже да си отвори устата. Сега ще се опитат да ни го върнат.

Бяхме много весели през онзи следобед. Дениз сияеше от щастие. Само Марсел имаше мрачен вид. Беше се подстригал за случая, но не успяваше да изглежда приличен; понасяше с изтощена учтивост комплиментите на светския елит с артистично сърце.

— Брон вече получи осем предложения — казваше Дениз. — Според него успехът ти е забележителен. Критикът от „Кайе д’Ар“ е заявил, че ти си най-големият художник на твоето поколение.

Очите й блестяха; по челото й се разстилаше жива руменина и човек внезапно си спомняше с изненада, че Дениз е само на осемнайсет години; обикновено не се сещахме за това. Гласът й, усмивките й, гримът й, всичко в нея беше толкова изработено, че дори свежестта й изглеждаше неестествена; единствено разкошната й червена коса позволяваше да се отгатне, че под скъпите рокли се крие тяло, изпълнено с жизнена сила. Взе самотната петифура, останала в една чиния, и каза: „Хапнете си сандвичи. Има колкото щете“.

Жан отхапа от едно хлебче с гъши дроб; сладникавият вкус му напомняше кристалния полилей, красивите и съблазнителни дами от детството му. Бе стъпил на дебел килим, който миришеше на маслени бои, във въздуха се носеше аромат на изискан женски парфюм. Три месеца се бяха оказали достатъчни — сега с учудване се потапяше в тази подсладена атмосфера; ежедневната тъкан на дните му се състоеше от мирис на хартия, шум на машини, вкус на недоопечена пържола. „Вече не съм един от тях.“ Жените приличаха на предмети от стъклена прежда. Слушаше, скандализиран и развеселен, бъбренето им, мелодичните им гласове с кадифени акценти.